МАЛКА СЕЛСКА ИСТОРИЙКА - Драгни Драгнев

       Мушана не е стока. Дърт селски мискинин. Крастав и въшлив, ама богат, богат… Искам му веднъж двайсет лева. Дай ми, викам, да заведа жената на доктор в града. Да й види подутия врат, че без душа остана, горката. Ще ти ги върна. Двайсет лева не са много пари, гледа ме отвисоко под овчия си калпак Мушана. Жена ти да се оправи, че тя е имането на къщата. Виж мене, вика. Имот имам, ама жена нямам. Децата се прокудиха, отмиляха. Не е хубаво мъжът да остане без жена, поврежда се окончателно… Такива ми ги разправя.

        Вземам парите, а той вика да взема и каруцата с Алчо и червената кобила. Плява и възглавници да туря, да се отпусне хубаво жената, път има до Добрич…

         Добре, ама не връщам парите на Мушана. От небето пари не падат. Две нивици имах, той ми даваше добитък да ги работя, додето един ден си приписа едната. Каза, че била вече хем негова, хем моя.

        На другата година му искам още двайсет лева за доктор. Даде ми ги на първата дума и хайде пак в Добрич. Вземам пак Алчо и червената кобила с каруцата. Сега докторът друг, успокоява човека. Купуваме мехлеми да мажем врата на жената и се прпибираме…

         С двора на сестра ми Тодора ни дели един плет, а кладенецът е общ. Тодора е млада, хубава, с висока пазва и здрави крака, като кобила. Само че без мъж остана, горката. Мъжът и синът й ги затрупа пръстницата. А вдовица като Тодора всеки я иска, дебне я, върти опашка край къщата й. Да има едно лесно на прага ще легне.

         Прескачам плета, понеже чувам Тодора да плаче и вие. Надничам с едно око в одаята, а Мушана вътре играе като жребец. Видя ме, заплаши ме с юмрук да мълча и да си гледам работата. Ако мълча и се оставя, викам си, ще ми прости двайсетте лева, а може и нивицата ми да върне. Това искаше май да ми каже. А сестра ми престана да си дере гърлото. Омекна, викам си на ума, легна му на мерака да се отърве по-скоро…

        Питам я на другия ден, Тодоро, викам, защо млъкна изведнъж вчера… Защо онемя като не знам какво, когато онзи дърти мискинин, такова… Ами млъкнах, отвръща, не съм онемяла, без душа  останах… Виж го, на, одрах го като котка, ама той ми запуши устата и ми обърна ръцете…

        Не минава година, Мушана отново ми дава двайсет лева за илачи и скоро си приписва и другата ми нивица. Хем моя била, хем негова. Като няма какво, ставам му ратай, един вид слуга, както му викат в града. Аз му гледам конете и кравите, работя на къра с аргатите, какво ли не правя… Минавам веднъж зад одаята на Мушана и окото ми заиграва. Дошло момичето на моя набор Зелен Колю с нощовичката. Пратил я наборът с нощовичката брашно да поиска, че като смели напролет, ще му  го върне сиромахът. Добре, ама гледам как Мушана слага нощовата настрана. Спуска се към момичето и я дърпа къде миндера. Тя пък е още дете и очите й ще изскочат от страх. Дете, дете, ама налята вече с месо и напращяла. В пазвата й чукат две човки и теглят ръцете на дъртия мискини. „Недей, бе чичо Мушане, брани се като зверче душицата, не ме закачай, моля ти се…” Вика и реве. А той вдига полата й, ръцете му треперят, ама опипват, разголва й кълките и аха-аха да я обърне по гръб…

        (Дий, Алчо, какво вириш уши и се ослушваш… Тука вълци няма… Вълците обикалят Пчеларово, понеже там овце бол…)