ПОДЗЕМНИ ТАЙНСТВА - Калоян Захариев

-Южен бряг и дълги нощи, дансинг лунен - сънувам го още. Някой разпалваше ритъмът на любовта. Тя се казваше Мария, беше красавица тази Мария…

-Знаеш ли, пееш ужасно.

-Хей, това е Фамилия Тоника. „Мария“ е една от най-хубавите им песни.

-Даже не съм ги чувала – казва момичето, изпод чиято каска се подаваха дълги тъмнокестенява коси.

Дългите ѝ крака я носеха неуморно по тунела, който изчезваше в мрака напред. Лъчите на четирите прожектора танцуваха по бетонния тунел, укрепен с ръждиви метални подпори. Смърдеше на плесен и влага.

-О, не ми се прави, че не знаеш кои са…

-Мар, този защо трябваше да го взимаме?

Поглеждам хлапакът, който крачеше редом до нас. Беше висок, тънък като клечка и Бог ми е свидетел – носеше гланц за устни. Обръщам се към момичето, което крачи с решителността на човек тръгнал към края на света.

-Мар? Това ли ти е… хъм… експедиционния прякор?

-Мар идва от Мария, тъпчо – обажда се хлапакът.

-Сериозно ли, Айнщайн, аз не бих се досетил – отвръщам.

Наистина, този хлапак не може ли да си мери приказките? Все пак аз съм на 30, а той на 22. Не заслужавам ли някаква почит като човек на такава възраст? Къде е уважението у младите, мамка им.

-Вал, стига си го дразнил – казва Мария и оправя с мръсна длан кичур залепнал по потното ѝ лице.

-Вал сигурно идва от Валерия – обаждам се.

Хлапакът за малко не се спъва в някаква неравност в пода. Обръща се срещу мен и фенерчето му ме заслепява.

-Как ме нарече?

-Хей, с тези модерните имена човек вече никога не знае. Мои приятели си кръстиха детето Андрея. Мина доста време преди да разбера, че е момче. Впрочем, това гланц за устни ли?

Другото момиче – дребно, пълничко и тихо като мишле, ме поглежда сърдито изпод твърде гъстите си вежди. Как се казваше… да, Катя. Та тя е влюбена във Вал и това мога да го видя от цял километър. Бедната, кога ли ще осъзнае, че единствената женска цица, която високия Адонис е докосвал през живота си ще си остане тази на майка му? Любовта е сляпа и нека бъдем искрени – много тъпа.

-От влагата и застоялия въздух устните ме болят – казва Вал и гордо вирва брадичка, в която има решителност за две куци хлебарки. – Освен това…

-Вие двамата ще спрете ли да се заяждате?

Гласът отеква като плесница в тунела. Двамата с Вал поглеждаме Мария. Тя стои пред нас и ни гледа сърдито. Лицето и тънката ѝ шията блестят от пот. Гърдите ѝ се вдигат и пускат, докато поглъща спарения въздух. Не мога да не забележа, че поизцапаната ѝ ризка е залепнала пот потта. Мога да видя извивките на едрите зърна под тънката материя. Каската ѝ се е килнала напред, а кафявите ѝ очи блестят сърдито изпод ръба ѝ. Не мога да крия, че по секси градски археолог не съм срещал през живота си.

-Ма той пръв започна, Мар – зажалва се Вал.

-Точно така, малкия, крий се до полите на леля си Мария.

Вал почервенява, гневно вирва брадичка, хваща Катя за ръката и я повлича напред по тунела. Пълничкото момиче е на върха на щастието и дори не поглежда към нас. Мракът ги поглъща и двамата. Виждаме само как светлината на фенерчетата им подскача по тунела. Мария пристъпва към мен. Диша с широко отворена уста. Цялата е плувнала в пот, а аз не мога да откъсне поглед от хубавите гърди под ризката. Устата ми се напълва със слюнка.

-Май си сложих таралеж в гащите с теб, а? – казва тя, смръщена.

„Ох, ако знаеш аз какво искам да сложа в гащите ти“ – минава гадничка мисъл през главата ми. Мислено си шибвам един шамар. Колебая ли дали да не се сритам и в чатала, но накрая решавам да не прекалявам с менталното самонасилие.

-Съвсем мъничък – признавам с неохота.

Тя ме поглежда бавно отгоре до долу. Ако трябва да съм искрен не вижда кой знае какво - тридесетгодишен чичко, небръснат от два дни, току-що свалил цели шест килограма и изтормозен от петте години юридически стаж. Определено не приличам на Конан Варварина. Боже, аз и за Червената Соня не бих минал.

-Обеща да си послушен.

-Аз съм юрист, на мен не може да се има доверие.

Ъгълчетата на устните ѝ трепват в хубава усмивка. Ох, как го прави това момиче? Защо подлага това старческо сърце на такова изпитание?

-Съгласи се, че ще правиш всичко, което ти кажа, нали?

-Долна лъжа. Пък и нямаш доказателства.

Тя смръщва вежди. Чуди се дали да се разсмее или да ми шибне един в чатала. Накрая прехапва хубавите си устни, за да не се разкикоти.

-Защо дразниш Вал?

-Не го дразня.

-Дразниш го!

-Добре де, съвсем малко. И преди да ме обвиниш в расизъм, нямам нищо против това, че е педал.

-Какво общо има расизма с… и Вал не е пед… гей.

-Момиче, ако вземем всички педали на света, смачкаме ги на кълбо и от него оформим ултимативния супер-педал, Вал пак ще е поне три пъти повече педал от него. Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против обратните. Дали ближеш пръчката или пълниш дупката си е въпрос на личен избор, който аз уважавам.

-Да ближеш… какво?

Ех, тия млади, тия млади. Ако Стивън Кинг можеше да я чуе щеше да се обърне в леглото на мултимилионното си имение в Мейн.

-„Тъмната кула“… - казва бавно, но Мария продължава да ме гледа учудено. – Това реплика на един от второстепенните герои, които… о, забрави. Просто забрави.

-Знаеш ли колко си странен?

-Аз не съм странен, аз съм си откровено луд. Чакай, ти нали си лекар, би трябвало да ги разбираш тези неща?

Смехът ѝ еква във вмирисания тунел. За миг забравям за умората, за задуха, за потта, която кара дрехите да лепнат  по тялото ми. Гледам това красиво момиче, което се смее от сърце и в гърдите ми пламти топлина, която досега не съм познавал.

-Аз още уча медицина, Калояне. Само трети курс съм – казва тя и изтрива една сълза на смях, плъзнала се по бузата ѝ.

-Аз гледам в перспектива. Нали знаеш, върви народе възродени, към светли бъднини върви.

-Към светла бъднина… - поправя ме Мария. – Пяла съм тази песен в училище. Боже, колко я мразех.

Мария е на 21. Помня годината, в която е родена. Бях трети клас. Още учех в селското училище в Люляково и в нашия клас бяхме пет деца. Беше наистина скапана година. На следващата година нашите щяха да ме преместят в Генерал Тошево. На повече от 400 километра от родното ми добруджанско селце, Мария бе проплакала за пръв път. Така че или тя е много млада или аз съм много дърт… или пък и двете.

Леко се навеждам и докосвам топлите ѝ устни. Имат вкус на мед. Ръцете ми се плъзват по стегнатите ѝ бедра. Докосвам стегната млада гърда под ризката. Твърдо зърно боде дланта ми. Езичето ѝ се плъзва между устните ѝ и докосва моя. След миг устните ѝ се отдръпват. Стоя скован и чувам как сърцето блъска в гърдите ми и отеква в тунела. Мария стои срещу мен затворила очи.

-Знаех си, че не трябва да те взимам с мен – казва тя накрая.

Отваря очи. В тях греят звезди.

-Да, не трябваше – отвръщам, а в стомахът ми играят пеперуди.

Боже, та тя е на 21, почти дете. Как го прави? Как успява ме кара да се чувствам като хлапак, който а пръв път докосва любима жена?

„Ти се влюбваш, Калояне“ – прошепва гласче в главата ми. – „Влюбваш се.“

Как пък не. След Надя… Мария  леко кривва глава настрани и ми се усмихва. В този миг кристално ясно осъзнавам, че Надя е минало. Затворена страница от един минал живот.

Тя ме хваща за ръката. Дланта ѝ е топла, а пръстите – силни. Тръгвам след нея с мисълта, че ще я следвам дори да ме води към ръба на бездънна пропаст. Вал и Катя ги няма, тунелът пустее. Около нас има само бетон и ръждиви подпори. Минаваме през зали, в които се виждат пилони, на които някога е стояла непозната техника, демонтирана от също така непознати хора. Някога в безкрайните подземни тунели е било невъзможно да се влезе без да си член на комунистическия елит. Само, че комунизма си бе отишъл и подземията бяха опустели завинаги.

„Софийски потайности“. Така наричат хлапетата като Мария, тунелите, погребани под столицата.  Тайните чудеса на града бяха известни само на градските археолози, които рискуваха живота си като слизаха в тях.

Мария ме стиска за ръката, а фенерчето ѝ се плъзга по покритите с плесен стени, които не искат да свършват. Въздухът е тежък, смърди на влага и застояло. Потта кара дрехите да лепнат по телата ни. Стигаме до масивна желязна врата. Двамата я отместваме с пъшкане. Лъхва ни свеж въздух. Жадно го поглъщаме, въпреки че смърди на метал.

„Внимание. Ограничен достъп“ – пише на табела на стената. – „Само за технически персонал на Метрополитен София.“

Мария поглежда часовника си.

-Имаме още две минути до влака. Хайде.

Преди да разбера какво става, тя пак ме хваща за ръката и ме повежда навън от коридора. Проходът е кръгъл, прорязан от линии. Едва сега осъзнавам, че сме в тунел на метрото, а пред нас греят светлини. Излизаме под платформата около която стоят хора. Повечето са твърде заети да си гледат телефоните, за да ни видят. Скачам на нея и издърпвам Мария горе. Потни и мръсни сме, но никой не ни поглежда. В метрото можеш да видиш къде-къде по-странни гледки. Откъм тунела, който бяхме напуснали преди няколко секунди, се разнася далечно бучене. Влакът идва.

Мария се опитва да оправи с мръсни пръсти сплъстената си от пот коса.

-Знаеш ли, мисля, че наистина искаш да ме поканиш да излезем.

Хващам топлата ѝ длан. Пръстите ѝ се свиват около моите.

-Да, права.

Тя ми се усмихва и в този миг осъзнавам, че всичко е такова, каквото винаги съм искал да бъде – съвършено.