ЛЮБОВ И СМЪРТ - Калоян Захариев

-Знаеш ли кое е най-хубавото? Че като умреш няма да ми се налага да говоря на погребението ти.

-Майната ти, Цецо – казвам в радиото, докато слизам по тесните стълби. Под ботушите ми се издигат облачета прах. На едно стъпало е захвърлен пожълтял вестник „Работническо дело“.

„На 12-ти и 13-ти март тази година ще се проведе Пленум на Централния комитет на БКП“ – гласеше заглавието. Годината беше 1963-та.

-Жив ли си още?

-Ще цитирам самия себе си, Цецо – майната ти.

-Е, стига де. Знаеш, че бързам да се прибирам у дома. Така ми се чука, че не мога да си кажа името.

-Жената ти е бременна в седмия месец и от поне четири си на „Нивеа“ и „Плейбой“.

-Надеждата мре последна, братче.

Мазето е просторно, но таванът е нисък. Наоколо са разпръснати парчета бетон и инструменти. В центъра му зее яма. Взимам пластмасовата касетка, хвърлена в ъгъла и сядам на нея. Проклетото чудо се огъва под мен, но ме удържа. Едва тогава поглеждам петстотинкилограмовата авиационна бомба в ямата. На нея все още се белее надписа „US property“. За всичките тия девет години като сапьор така и не разбрах защо слагат надписи на бомбите. Все пак не се очаква никой да ги чете тия неща, нали?

-Кажи като започнеш – разнася се гласът на Цветелин от радиостанцията.

Не бързам. Няма за къде. Огромна е. Опашните ѝ стабилизатори стърчат във въздуха. Единият е счупен. Носът се губи под парчетата бетон, тухли и отломки. Проклетите американци не са си поплювали, мамка им. Петстотин килограма експлозив, повече от достатъчно да изтрие къщата от лицето на земята, барабар със всичко в радиус поне 100 метра. Целия квартал е евакуиран. Само аз съм идиота дето стои на метър от скапаната бомба и я зяпа сякаш е старо гадже.

-Ама си един кретен, Калояне – казвам и вадя кутия „Горна Джумая“.

Имат вкус на магарешки задник. Баща ми ги пушеше, Бог да го прости. Винаги купувам по една в началото на всяка година и на 31 декември я изхвърлям. По една цигара за всяка бомба. Такъв е ритуала. Отварям кутията. Девет липсват, а до края на скапаната година остават още седем месеца. Поглеждам дремещата бомба.

-Шибани американци.

Паля цигарата. Киселия дим ме задавя. Този път съм попаднал на наистина отвратителна. Сериозно, тия гадости как ги пушат хората по цял ден? Само след едно дръпване чувствам устата си така сякаш съм облизал ташаците на щраус. Всъщност щраусите имат ли топки?

-Продължавам да не чувам експлозия! Да не си спрял да хапнеш някъде?

-Цецо, ще се кача горе и тази радиостанция ще ти я навра толкова дълбоко в задника, че ония от Спешното ще ти я вадят от гърлото.

-Ех, обещания, обещания.

Пак си дръпвам от цигарата. Вкусът не става по-добър, мамка му. Поглеждам кутията. На нея някакъв тип е закачен към респиратор. „Цигарите убиват“ – гласи надписа. Поглеждам осемдесетгодишната бомба. Поглеждам и кутията.

-Ще трябва да се подредиш на опашка, мърльо.

Прибирам кутията в гащеризона си. Цигарата дими в пръстите ми. Пепелта се стели по пода и се смесва с цимента. Тихо е както никога в София. Чувам само ударите на собственото си сърце. През Втората световна война над града са хвърлени 45 268 бомби. Сриват 12 657 сгради. Убиват 4208 души, почти до един цивилни – мъже, жени и деца.

Не ми е трудно да си представя как тази бомба е била произведена в някоя фабрика в Щатите от жени, заели местата на мобилизираните мъже. Придвижила се е по поточната линия само за няколко часа. Работничка е сложила взривателя, друга е нахвърляла пакетите с тротил и свързала кабелите, трета е написала „US property“ на корпуса. После е била качена на кораб, който я е отнесъл в Сицилия. Там, край Неапол, са я качена на Б-17 „Летяща крепост“, който я хвърлил над София с надеждата да убие няколко невинни мъже, жени и деца. Тя улучва къща в покрайнините на града, пропада в мазето без да избухне. Погребана е под отломките и собствениците така и не я виждат. Решават просто да затрупат пода на мазето с част от останките и да залеят нов под. Така бомбата остава под земята осемдесет години. После новия собственик на сградата решава да направи ремонт и разбива пропукалия се под. По стечения на обстоятелствата работникът, който я намерил бил рожденик. Надали е попадал на по-голяма изненада през живота си.  

Включвам радиото.

-Започвам.

-Ясно.

Изключвам радиото. Цецо е свястно момче. Работим заедно вече пет години. Неговият предшественик и мой колега изгуби лявата си ръка и дясното си око докато се опитваше да обезвреди самоделка в столичното 113-то училище. Беше я направило седемнайсетгодишно хлапе по чертежи от интернет. Учителката по химия му писала тройка и той решил да ѝ отмъсти. Когато моята учителка по химия ми писа тройка аз не осакатих непознат човек ами се стегнах и учих. Деца, какво да ги правиш.

Извадих мобилния си телефон. Ако бай Стоян, бог да го прости тоя скапаняк, можеше да види щеше да ме пердаши с каската си по главата и да ми нарежда „никакви излъчващи електронни сигнали устройства покрай бомбата, Захариев, НИ-КАК-ВИ“. Хубав човек беше сержанта. Загина под гумите на един раздрънкан опел на две крачки от поделението. Шофьорът решил да закуси с три ракии и не го видял.

Номерът е на бързо избиране. Един сигнал свободно, втори, трети… дали не спи още?

-А… ало?

Топъл глас, който ме кара да притворя очи. Виждам ниско, крехко момиче с тъмнокестенява коси, кафяви очи и устни, създадени да бъдат целувани. Сред аромата на люляк, който я обгръща, се носи и едва доловимата миризма на лекарства.

-Здравей, Миме, събудих ли те?

Жената, която обичам повече от живота си, простенва в телефона.

-Не, тъкмо щях да ставам – лъже ме тя, докато примлясва със залепнали устни.

Снощи се бе прибрала от болницата след полунощ. Някакъв дебелак решил да разнообрази традиционната вечерна ракия с дебело парче сланина. Мария асистирала при четиричасовата операция, която сложило на съсипаното му, плувнало в лой сърце троен байпас.

-Ненавиждам го този живот – бе проплакала тя, когато се просна на леглото до мен.

Заспа още преди да успея да ѝ отговоря. Съблякох я, пъхнах я под завивките и се сгуших до нея. Миришеше на пот и лекарства. Тя се размърда, въздъхна „обичам те“ и утихна.

-Почина ли си? – питам, докато болка пронизва сърцето ми.

Божичко, така ми се иска да съм до нея, в топлото легло, да я притисна в прегръдките си и просто да се радвам на живота. Щях да ѝ приготвя закуска, да я излъжа, че ще прекараме целия ден заедно и да гледаме в телевизия докато не извикат по спешност някой от двамата ни. Един свободен ден, толкова имаме в седмицата. Рядко е свободен.

-Калояне?

-Да, любов моя?

-Пушиш ли?

Цигарата в ръката ми е почти изгоряла. Пламъчето вече пари пръстите ми.

-Да.

Чувам само тихото ѝ дишане в телефона.

-Ще се прибереш, нали?

-Не и преди девет. Тъкмо ще имаш време да разкараш любовника си.

Бог я е създал, за да се смее, но сега тя мълчи. Иска ми се да усетя дъха ѝ по бузата си, ухаещ на паста за зъби и кафе. Иска ми се да я видя как тича из кухнята като хала и докато повтаря „закъснявам, закъснявам“ тъпче неща в раницата, заменила завинаги малката чантичка, която носеше още като излизахме по срещи.

-Днес каза ли ми, че ме обичаш? – пита тя накрая.

Срещнахме се в един хотел край устието на Камчия. Мария току-що беше завършила специализацията си като сърдечен хирург. Беше на 26 години, а аз – на 35. Преди 3 дни бе видяла как на операционната маса умира единадесетгодишно хлапе с неочакван подарък от Бог и родителите си - вроден порок на сърцето. Преди седмица аз бях погребал колега. Тошко беше обезвредил над 300 взривни устройства за своите 11 години служба, но така и не успя да преживее изневярата на жена си. Пръсна си главата със служебния пистолет пред дома на любовника ѝ, който дори не си направил труда да погледне какво се случва навън. Помислил, че било пиратка.

В хотелът, в който и двамата не искахме да бъдем, но резервациите бяха направени, когато хлапето и Тошко са се радвали на живота, ни сложиха на една маса. Хапвах варено яйце за закуска, когато на масата в трапезарията, седна дребно и много намръщено момиче. Упорито не вдигна поглед телефона си. След всяко съобщение той квакаше. Дори не ме погледна.

„На тая какъв ѝ е проблема?“ – помислих си и забравих за нея.

Проблемът ѝ бил, че е смазана от умора след дълга смяна в болницата и също толкова дълго пътуване с влака до Варна и оттам с автобус до Камчия. На обяд ме погледна за пръв път и май тогава забеляза, че на масата в ъгъла на трапезарията има и друго човешко същество.

-Здрасти – каза ми и продължи да се взира в квакащия си телефон.

Заговорихме се чак вечерта. През нощта отидохме да се изкъпем в нощното море. Смяхме се и викахме докато не ни заболяха гърдите. Водата беше студена. Говорихме си на дивана в коридора на тихия етаж до 5 сутринта. Сложих ръка на гърдата ѝ. Тя ми се усмихна с онази хубава усмивка, която тогава не знаех, че пази само за мен, и ми каза: „пипай смело, тази бомба няма да избухне“. Смях се докато някаква сънена старица не излезе да ни се скара, че сме много шумни. Любихме за пръв път след месец… най-хубавия месец в живота ми. Чувствах се като на шестнадесет, когато Пламена ме гледаше в очакване с големите си сиви очи, а аз не знаех нито какво да направя, нито какво да кажа.

Вадя от джоба на гащеризона си кутийка. В нея лежи пръстен. Направен е от парчета от първата бомба, която обезвредих. Носих го около врата си за късмет. Дадох го на един много учуден бижутер, за да направи  пръстен от него. Наложи се да излъжа Мария, че съм го изгубил.

„Малките лъжи плочките на пътеката към стабилната връзка“ – казваше баща ми едно време.

Прибирам кутийката обратно в джоба си. Толкова искам да съм у дома, да притискам топлото тяло на Мария към себе си и да се радвам на онова, което нормалните хора наричат „живот“. Нима е толкова трудно? В крайна сметка може наистина да приема онази работа като инструктор. Същите пари, по-малко риск. Ще мога да съм си по-често у дома, при жената, която искам да направя своя съпруга повече от всичко на света.

-Но първо нека се справим с теб. Нещо против? – казвам и отварям кутията с инструменти.

А бомбата си стои си тихо и кротко в ямата тиха и смъртоносна в очакване на своя миг.