КАК СТАНАХ БОГАТ И ЩАСТЛИВ ЧОВЕК? - Божидар Коцев

            „Фондация „Български издател” продължава серията от образователни конкурси, имащи за цел да повишат нивото на писане на авторите. Продължаваме с разказ в първо лице на тема „Софийски потайности”.”

            Това съобщение прочетох на личния си имейл и веднага реших да напиша как потайностите на големия град ме направиха богат и щастлив човек. Историята се случи по времето, когато мутрите предизвикаха скандал по върховете на властта, доведоха до сериозни политически трусове и в крайна сметка се превърнаха в един от основните символи на целия български преход.

            Бях навършил Христовата възраст, когато пристигнах в столицата да търся работа. Идвах от северозападналата дълбока провинция, където в градовете със затихващи функции се ширеха безработицата, престъпността и корупцията. Не че и сега не се ширят.

            Отседнах временно при мои бедни роднини, които, като повечето хора, едва свързваха двата края. В първите дни упорито търсех работа, която що годе да отговаря на специалността ми. Бях завършил „българска филология” във Велико Търновския университет, но в никакъв случай не желаех да бъда учител. По онова време се смяташе, че учител става този, който не може да си намери друга работа.

            И така през деня търсех работа с много пари и малко труд, а вечер скитах по опасните софийски улици, жаден за яки приключения. Това продължи малко повече от месец, докато почти изхарчих спестените си пари.

            Мъдреците казват, че човек не се ражда да бъде щастлив, а да бъде човек с всички рискове и опасности насреща му. Себелюбието и доброжелателството го водят през бойното поле на живота. Себелюбието, което ни напомня за нас и доброжелателството, което ни кара да мислим за другите. Две противоположни неща – обществото и самотата съдействат за пълното формиране на човека. Обществото пробужда неговите мисли и е предмет на неговата воля, а самотата го въздига до състояние на самосъзнание. В България повечето хора не искат да живеят в своето собствено общество. Българите днес са като тълпа люде, които бягат от себе си. Те не са разбрали, че човек трябва да положи усилия да стане господар на своята личност и развитието му трябва да бъде негово лично дело. Силен човек е онзи, който надвива себе си в борбата да се самовъзпита, който се е борил достойно в своя живот, който се чувства истински баща на делата си, който си е поставил благородна цел и я преследва с постоянство, подкрепян единствено от своята воля. Който мисли позитивно и притежава неизчерпаема енергия и благоразумие, само той може да се нарече истински човек. Най-съвършен е онзи човек, който е най-полезен за другите. Тези мисли ме вълнуват сега в края на живота ми. Но тогава в онези щури мутренски години съвсем не мислех така.

            Почти отчаян, че мога да намеря лека и доходна работа, вече мислех да се завърна в родното си място и да продължа да живея с помощта на горките си родители, когато в една теменужена софийска вечер късметът ми се усмихна.

            Замаян от изпитата водка и поредната сексуална изцепка с леко момиче от крайните софийски квартали, се прибирах в апартамента на бедните си роднини. Внезапно от завоя изскочи едра тъмна сянка и затича към мен. Бързо се прикрих зад контейнерите за боклук до висока невзрачна сграда. Без да ме забележи, тичащият мъж хвърли нещо тежко в боклукчийската кофа на моето временно скривалище. Чух как зловещо изскърцаха спирачките на кола. Последваха няколко изстрела. Бягащият мъж залитна и тежко падна на земята. Около него се засуетиха тъмни фигури. Някъде в далечината прозвуча полицейска сирена. После настъпи такава тишина, че можех да се облегна на нея, без да падна. Силуетите на опасните мъже изчезнаха в потайностите на столичния кошмар.

            Дълго стоях неподвижен в тъмнината зад контейнерите, в съседство с мъртвия труп на двайсетина крачки от мен. Не бях от страхливите, но буквално чувствах как дребни мравки лазят по гърба ми. Уверил се напълно, че физическата тишина е всеобхватна, излязох от прикритието си. Надникнах в кофата за боклук и видях огромна пътна чанта. Тя вече беше моя собственост. Вътре в нея лежаха прилежно надиплени пачки стодоларови зелени банкноти с лика на великия Бенжамен Франклин. Всичко хубаво на този свят е зелено.

            Сега съм богат човек със завиден собствен бизнес. За мен работят много делови хора. Дали съм щастлив човек? Може би. Късметът ми ме направи такъв. „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет.” В моя случай буквално на сметта намерих голямото богатство.

            Опасните потайности на големия град ме научиха, че трябва да се водим от мисълта, че не живеем за тялото, а за душата. Но е невъзможно да живеем и без тялото. Моралът е нищожно нещо в очите на човек, за когото тялото е всичко. Може би такива бяха мутрите от онези страшни времена. Може би такива са и сегашните ни политици. Нека полагаме за тялото необходимите грижи, но да бъдем готови, щом ни се наложи от разума, честта и дълга, да го хвърлим в пламъците на потайностите на живота.

            Който е оставил след себе си спомен за благороден живот, оставил е на потомството неизчерпаем източник  на добро. Дано до края на живота си да бъде един от тези щастливи хора! Дано!