Краят на лятото, миг преди зимата - Рада Бонева

-  Откъм прозореца или откъм пътеката ще желаете да пътувате? – пита ме любезно господинът на касата на созополската гара и ми подава чековиден билет. Осребрявам го за 600 км носталгия с изглед към морето и досадна баба съседка, която държи да обясни на всички за рехабилитационните си пътувания до Несебър.

Краят на сезона е, всичко опустява, обезлюдява. Тръгвам си с набързо стегнати куфари, раници с носталгия и недопитото „Бургаско“ за ръчен багаж, и известна доза пясък и мидички, заседнали нахално в джобовете. Довечера ще се прибера вкъщи, ще изтръскам чантата, или пък – не! – ще си я нося така, и с нея ще си ходя на работа. Ами да! Ще се облека прилежно, ще извадя сутиен от дълбините на (градския) гардероб, „цивилни“ обувки, и ще се усмихна ведро на двете упорити песъчинки върху левия глезен, които ще си занеса в София.

Сядам до прозореца и по традиция книгата и слушалките се изваждат чак на излизане от Бургас. Чак когато спре да ми мирише на нафта, тогава се отдавам на пътнически занятия (като запознаване с последни фейсбук клюки, недочетени мейли или пък  съмнително неуспешни дремки, например). Всеки път раздялата ми с морето си е чист ритуал. Прилежно изпълнявам всяко действие, старателно запомням, превъртам и съхранявам всеки момент.  Включително бабата.

Сякаш сбогуването с морето е в пъти по-трудно от това с планината. Може би съм родена с планинските обувки, на гърба ми има закърнели криле. Може би този „travelling глад“ е присъщ на ненаживялата се млада моя душа. Може би някой ден ще си кажа „Ее, едно време как не ме мързеше. С кой акъл съм тръгнала еди-къде си, направила еди-що си…“ и ще си се смея на собствените неволи. Но споменът цена няма, не можеш да го изтъргуваш, да го замениш, няма срок на годност. Да, някои позволяват спомените им небрежно да мухлясват, други ги пъхат в някое чекмедже, защото са ценители на „отлежалото“.

Икономичният пътнически автобус пелтечи по пътя, сякаш с мъка лази по асфалта и взима завоите, сякаш и той като мен с едно око поглежда през рамо и граби ли, граби… Защо съм такава сантиментална, бе… да *осъществявам съвкупление с роднини от женски пол*, бе! Не мога ли просто да си стегна куфара/раницата/чантата, да събуя изсветлелите джапанки и просто да се прибера. Качваш се, слизаш, прибираш се, отиваш на работа – няма отпуска, качваш снимките на лаптопа, презареждаш и толкоз! Не, трябва да хабя хартия за случайни поеми и разкази, да разпращам супер нискокачествени селфита на всичките си приятелки, и да си мисля за полета на чайките над Атанасовското езеро. Да си мисля как всъщност идеалът на баба ми за мой бъдещ съпруг – а именно: завършил Юридическия факултети и с апартамент на морето – по възможност и двете, всъщност не е чак толкова лоша идея. (За контакти – 0887 455 555…) Да търся сантимента, не! – да го откривам под дърво и камък, да трупам чувства, спомени и хора във всяка бира, всеки облак, всяка калдъръмена уличка, в чашата кофти кафе, в начина, по който новата ми оранжева рокля приляга на шоколадовия ми тен. Да се подготвя да разкажа на всеки за летните ми приключения, когато ме попитат къде съм била. ‘Щото естествено, че съм била  - не се печеш до нюанс “99% cacao” Lindt шоколад на терасата на офиса, със сигурност.

Сезонен фитнес, коктейлче, фрапенце, селфи – две-три, ерго – нови фолоуъри в мрежите, забивки, фейсбук рикуести, тва онова. Не. „Разни хора, разни идеали“. Отговорът ми, когато се сблъскам с чалгата – не музиката, а с поведението, културата. Тъй де, псевдокултурата и всичките й прилежащи персонажи, локации, егоцентризъм, битовизми, цинизми, тъпизми .. Бягам с писъци от Слънчака, Китен, Приморско и ваканционния лайфстайл, присъщ на екзотиката на тези и други подобни БеГе курорти.  Пъпря си тихо, гъсеницата автобус пълзи по пътя, и преценявам ценностните системи на всеки пред мен по седалки. Коя съм аз, че да преценявам? – ще кажете вие. Да давам акъл кой къде да почива, да давам оценки за тоя и оня, за музиката (на 48-мо място съм, чувам какво слуша онзи на 15то), дрехите (е не, тва не е реално) и произхода („Лельо Марчи, ша мъ чакъш ли на гарътъ?“).

Аз съм ненаживяла се душа – 1м и 63 см., 55 кг. С раница 120/30/30, 35+ кг. на гръб. С един изписан тефтер и чифт преплетени на 16 слушалки (как все, под  ягодите?!). Аз съм просто един страничен наблюдател и се научих да забелязвам мислите, емоциите, жестовете на хората. Музиката и дрехите, ако щеш. Улови мига, carpe diem, знаете.

-  Извиньетйе, оттукъ лий за Цинтралнъ гаръ?

-  Не, госпожо, от другата линия е. Нека ви помогна. – Усмихвам се, а колелцата на куфара потропват и шепнат своята история на лятото.

Моята започна да шепне… да си купя по-голям куфар.