На София с любов - Рада Бонева

Винаги съм се чувствала странно свързана с този град – не защото ми е роден, а защото все има нещо, което ме връща тук. Странно привлечена съм към него, сякаш и в предишните, и в бъдещите си животи съм и ще бъда софиянка. Но не, не от онзи тип столичани. Аз съм тихо привързана и бавно споделям чувствата си, наслаждавам се на всеки миг тук. Това е моят град с женско име, който носи всички необходими женски качества. Срам те е (пък и не е редно) да я питаш за възрастта й – все пак тя расте, но не старее. Сутрин бавно дърпа завесите на деня и открехва прозорчето за глътка свеж въздух преди да те събуди, а през процепа се прокрадват лъчите на новия ден. Събужда се лежерно, омотана в мъгливо одеяло, но се присеща изведнъж, че светът я чака и забързва ход.. Денят й отново започва хаотично, разпиляно, с неуверени крачки и шум на бързащи за работа токчета.

София е грациозна дама. Извивките й – безкрайните тесни и дълги улички – се спотвайват във вечно туптящото градско сърце. И там именно тя крие най-съкровените си тайни, които невежият би пропуснал с лекота. Човеко, спри се! Бъди джентълмен, отвори й вратата, стори й път и просто се загледай. Жената в града се крие в кокетните сгради от (по-) миналия век, пламъчетата в очите й са бледите светлинки на градските фенери, а мислите й са жужащите разпалени разговори в работещи до късно заведения. Сърцето на София тупти в ритъма на трамвайния тропот и зазвучава на джаз. Троп-троп. Чува се клаксон. Мърдай бе, идиот! Свирка на регулировчик. Гледай къде ходиш, ма! Ехо от баса на надънена чалга в по-задна кола. Клаксон. Псувня. Че това ако не е симфония... Някаква изкривена представа за градски тип джаз. Джаз на полигамията от светлини, образи и звуци, които всеки ден създават някакво свое си изкуство. И аз седя на една пейка с бира в ръка и наблюдавам, после затварям очи и се вслушвам в това сърце, чийто пулс, виж ти, бие в ритъма на джаз.

София е моята вечна спътница, намирам утеха, когато се сгуша в извивките й в безкрайни разходки и когато се загледам в бръчиците, които все пак ми напомнят, че аз съм по-младата. Тогава се надпреварвам с времето и въртя припряно педалите на колелото от единия край на града до другия, за да мога за по-дълго да остана насаме с красивите й залези. Оставам до нея, когато й е писнало и просто й се плаче. Свеждам глава и бягам между капките дъжд, старая се да не настъпя някоя разклатена плочка, докато попивам от сълзите й в косата и дрехите си. После заедно изпиваме дъжда в чаши за вино и си мислим (май до сега не сме си говорили) за живота. Така се справя тя с мъката – излива се в улейчетата на трамвайните релси на „Графа“, подхлъзва случайни минувачи по паветата, и леко, ритмично потропва по главите на стоманени скулптури. Но да видите само как се усмихва! Всяка жена е красива, щом е щастлива. И София така. Но тя и тъжна е хубава. Когато слънцето грее и нагорещява и последния ламаринен покрив, София започва да играе на дама или да тича боса, просто да бъде спонтанна. Измива негативното и избърсва щастието си в дъгата след топлия, летен дъждец. А когато не ръми (това май е рядко), тя също е страничен наблюдател. Граби от живота с шепи и го споделя с мен, с него и нея, с теб. Плахо, срамежливо се разкрива, но това е, защото малкото момиченце у нея проговаря, а него просто го е срам да се запознаете. Гледа те изпод ъгъла и с очи те приканя „Ела да играем!“, а когато свърнеш, неочаквано виждаш жената, която пак така срамежливо те прелъстява. Със зрели, пламенни очи, със стройно, но застаряващо тяло, с тихата песен, която си припява, докато гледа как птиците прелитат на юг.

И мен ме привлича този пламък – когато страстта придобива оранжево-кафявата гама на есента огън, но шията й ухае на лято и диня. Утре косата й ще ухае на тиква, но аз и така ще я обичам.

Но не, София наистина е град с женски черти. Тя ли ме ревнува от другите при всеки мой опит за бягство, или аз си внушавам – не зная. Но нашата любов, нали вече казах, е някак отстрани, даже не съм сигурна дали изобщо е споделена. Защото страстта поутихва, когато нощем ме срещне пияна и ме запознава (отново и отново) с негативните си черти – моментите, в които е нечистоплътна и шумна, щура и твърде любезна с непознатите... Но безмълвно си прощаваме (отново и отново), защото, по дяволите, така правиш с жените – научаваш се да виждаш първо хубавото. Да се самозабравиш в привлекателните й извивки и да будуваш, отдавайки се на танца, в който тя – че кой друг? - води.

Човеко, огледай се! Забележи усмивката й, когато я видиш сгушена в дланта на Витоша, когато си уговориш среща с тази дива, природна, но също толкова градска, достолепна и грациозна, неуморима душа. Вдишай от цигарения й дим и тихо подай огънче, докато отпива поредната глътка живот. Бъди спонтанен с нея, сподели с нея всяка нейна малка глупост и бъди готов да й простиш невежеството, защото, все пак, става въпрос за жена.

И тази вечер излизам без повод - да си поплачем заедно. Ще се погледнем и прегърнем, ще я целуна за лека нощ. А наум вече ще съм й простила, че е по-красива нощем, че какво ли е виновна тя... Ще я докосна по рамото и ще вплета пръсти в косите й, запазвайки – до колкото мога – по малко от усещането за лято. Ще запаля цигара от пламъчето в очите й и ще потанцуваме есенен джаз. Защото заради такива жени се става лесбийка.