Фестивалът - Светлин Трендафилов

   Често си спомням онази паметна вечер преди десет години- още в началото на фестивала, когато с дядо се разхождахме край стадиона, слушахме как старите легенди огласят простора, ядяхме понички, разглеждахме паркираните тунинговани мотори, бъбрехме си с другите фенове. Беше топло, а аз- толкова щастлив…

   На свечеряване всичко потъваше в бледи нюанси, а стадионът се обливаше в пъстроцветните проблясъци на сценичните прожектори, щом слънцето потъне зад гробищата отстрани през улицата.Щурците пееха, а ние, все още развълнувани от близкия досег с празничната атмосфера, оживено споделяхме впечатленията си, вървейки по дългия път към дома.

   Дотогава никога не бях виждал падаща звезда, а онази вечер видях няколко на връщане. Дядо ми беше по- голям ентусиаст и от мен и никога не отказваше разходка, още по- малко пък културно мероприятие. Същата вечер ми купи и първата ,,черна” тениска- от онези с лога на рок групи- символ, който ме отличаваше от съучениците ми, и в същото време ме правеше част от онази огромна общност, събрала се от цяла България и чужбина за няколкото фестивални дни на нашия стадион. Тениската носих с особена гордост, защото беше с любимата ми и до днес група. Сега имам десетки подобни, но тази ми остана най- присърце, защото ми е спомен от него и още обичам да я нося понякога, въпреки че вече отдавна е избеляла…

   Така се запали и любовта ми към музиката. След време започнах да влизам и на самите концерти, за да видя отблизо причината хиляди съмишленици да се събират, обединени от една обща идея. Станах по- висок, косата ми- по- дълга, а след това- и брадата.  Годините се търкаляха бавно, а всяко издание минаваше неустно като миг- трепетното очакване пред огражденията за автограф от артистите,  радостта от първите акорди на някоя позната песен, вкусът на студената бира, танцът с непознато момиче на последната баладична песен в края на концерта, аромата на окосена трева, улавянето на подхвърленото брандирано перце от китариста на групата, скачането на тълпи и смехът от ентусиазъм… 

   На другата сутрин всичко вече беше празно, само тук- там някой камион все още товареше озвучителната техника. Гъстите тълпи хора вече ги нямаше и същото място изглеждаше толкова различно отпреди броени часове. Всеки път ми беше леко тъжно, но и спокойно от веселите моменти, прекарани с верните ми другари, с които всяка година посрещахме всяко ново издание на фестивала. Поглеждах напред и се надявах да сме здрави до следващото лято, когато отново да се забавляваме заедно. Накрая оставаха само снимките, от които все още детското ми лице се усмихва с поглед, който казва, че мечтите се сбъдват и всичко е възможно…

   Когато се разхождам край стадиона обичам да наблюдавам небето над гробищата встрани през улицата. С усмивка си мисля за концертите и шеговития ми, вечно засмян дядо.  Оставям цветя на гроба му, затварям очи и мислено се връщам към  онази паметна вечер преди десет години- още в началото на фестивала, когато с него се разхождахме отвън, слушахме как старите легенди огласят простора, ядяхме понички, разглеждахме паркираните тунинговани мотори, бъбрехме си с другите фенове. Беше топло, а аз- толкова щастлив...