Статуя - Александър Владимиров

Екранът светна. На него се появи така позната на всички снимка: тъжният мъж, вцепенен като статуя, пред едно от най-красивите места в София. Снимката остана известно време и изведнъж се появих зад сцената. Тялото ми хвърляше сянка върху собствения ми заснет образ. Отидох пред микрофона и започнах да разказвам:

            -  Имало едно време един луд. Този луд съм аз, както добре знаете, предполагам сте ме виждали в квартала. Този луд се разхождал всеки петък в продължение на години из София и мистериозно замръзвал като статуя на някое красиво място в града. Така оставал за няколко часа. Винаги бил изтънчено облечен. Хората първоначално се страхували от него, но видели, че бил от безобидните луди. И тръгнала мълва защо замръзвал на място. Такива неща съм чувал, че и до днес се смея! Но искам да се замислите върху нещо, преди да Ви разкажа защо се вцепенявах. Какво е лудостта, ако не твърде много истина? Хората виждат заблудите на полуделите, но не са ли просто следствието, а не първоизточника? Един механизъм за справяне с проблемите като да копаеш дупка с лъжица. Днес ще Ви разкажа една история, историята която доведе до тази снимка, която виждате пред Вас. Това е моята история, моята история на лудостта. Днес ще разбуля една стара софийска тайна.

 

         *  * 

 Петък 19.09.15

 

Времето навън беше наистина студено. Затворих посинялото от студ прозорче в спалнята. Погледнах през него. Облаците подмятаха сенките си върху сградите и ги правеха мрачни и навъсени. Като мен. Фините капки влага караха града да изпада в летаргично състояние, дори в този забързан час.

Всичките мисли на хората бяха вкопчени в мисълта за топлото одеяло в  мразовитата сутрин. Викторианските сгради приличаха на сватбени торти с изящни гравюри. Но торти, чиито магичен час така и не е дошъл, изоставени точно преди тържеството, стоящи сами в мрачната приемна зала без никой да вкуси от кремавия им блат. Дявол да го вземе, мразя ги!

Облякох си палтото. Сложих си каскета, ризата и си взех бастуна. Днес е петък, трябва да съм облечен възможно най-изтънчено! Не трябва да закъснявам! Точно в дванадесет трябва да намеря мястото!

Излязох навън. Влагата навлезе в дробовете ми като натрапник. Забързах крачка да се стопля. Погледнах часовника си, беше десет и нещо. Точно в дванадесет, точно в дванадесет! Не тук, не тук, дявол да го вземе, къде е? Ще го намеря ли в близкия час?

Локвите по пътищата са досущ като кални бани, само че без целебните свойства, даже напротив. Трябва да се запазя чист, иначе нищо няма да стане, ще я разочаровам. Точно в дванадесет се събужда и започва да рисува, по-бързо ходѝ!

Дванадесет без пет и още не съм намерил мястото! А, ето го! Добре, застани неподвижен и тя ще си свърши работата.

 

 

Петък 26.09.15

 

Слънцето изгря. Свети по друг начин когато нея я няма. Една изкуствена светлина, като тази на модерните лампи, които  светят, но не сгряват.

Защо пиша този дневник? Да по препоръка на психолога. Шарлатанин! Нищо ми няма, просто трябва да намеря мястото в дванадесет.

Калните локви са се изпарили. Като нея. Слънцето свети приглушено зад тънките облаци, странна светлина, като в нейното студио. Бяла светлина. Ужасна бяла светлина, мразя я! Колко е часът, единадесет и половина. Добре, имам време, само трябва да го намеря. Ето го! Подраних. Нищо, може да е станала по-рано от обикновено. Замръзни и не мърдай. Тя ще си свърши работата.

 

Петък  03.10.15

 

 

Дванадесет без пет!? Успал съм се! Бързо се облечи. Каскета, шапката, не, чакай, ако ѝ е омръзнало да ме рисува облечен така? Не, точно такъв иска да ме рисува.

 Два и половина и още не съм намерил мястото! Ужас! Ще трябва да е тук, защото иначе закусва, а после чете следобед. Замръзни на място.

 

                                                        *  *  * 

 

Затворих дневника. Всички от аудиторията пред мен бяха затаили дъх в очакване на следващите ми думи. Беглата светлина като че ли усилваше напрежението у зрителите.

-  На тази дата в този час, към два и половина аз чух щракването на фотоапарат. Поради този факт спрях да записвам, така че ще Ви възпроизведа останалото по памет:

-    Чух щракването на фотоапарат и погледнах в посоката, откъдето дойде звукът. Една нагла жена ме снимаше! Продължих да стоя неподвижен, но тя седна до мен! Какво нахалство само. Та даже и сложи ръката си на рамото ми. Казах ѝ:

-          Махни се, разваляш картината!

Цялата публика се засмя. Аз се усмихнах сърдечно, наистина имаше нещо комично в цялата ситуация.

Фотографката ме погледна състрадателно и ме помоли:

-          Моля те, разкажи ми за тези твои картини.

 

-     Исках да избягам, но имаше нещо толкова красиво в молбата ѝ, че не се овладях и заплаках. След като се поуспокоих ѝ разказах:

 

-     Всеки петък тя се събужда около дванадесет часа и започва да рисува. Тогава има свободно време, иначе все е на работа. Тя рисуваше мен. Аз ѝ бях най-голямата муза. Винаги ме рисуваше много изтънчено облечен, така съм бил най-поетичен казваше тя. Обожаваше да рисува. Тя почина преди години в катастрофа на път за сватбата ни. Беше един слънчев петък, само тогава не ме нарисува. И всеки петък се обличам изтънчено и позирам на най-красивото място, което мога да намеря докато не ми направи портрет от рая, иначе ще ме намрази!

 

-  Дами и Господа – подхванах аз. Представям Ви фотографката, заснемала снимката и помогнала за моето излекуване – аплодисментите ме заляха, някои хора плачеха.  Излезе Вяра, виновничката за фотопортрета, и проговори:

      -  Здравейте, много се радвам, че съм тук при Вас на тази изложба. Тази снимка се надявам сама да говори. И Ви моля да разберете, че не всяка лудост е социална заплаха.  Има и луди, които раняват само себе си. И вместо да извъртаме глава, нека направим нещо! Средствата от изложбата ще отидат именно за лечението на психично болни.

-   Сега – продължи тя след кънтежа от аполодисменти.

-   Нека завършим с историята за излекуването на човека от снимката, разказана от самия него.

 

-   Та, процесът беше бавен и дълъг – подхванах трудно аз. Целият треперех.

-   Вяра ме заблуди с идеята, че праща снимките към рая и така не трябва да позирам с часове, а жена ми рисува по снимката. Каква хитра лисица само! Именно с тази цел срещите ни се зачестиха и една по една заблудите се изпариха. Тя ми обясни, че жена ми от всичко иска аз да съм щастлив, дори с друга съпруга, и доста логично предложи, че в рая не се спи и не се работи. Така че има цялото време на света да ме рисува. Дълго време не исках да и повярвам, но накрая осъзнах:

-   Що за рай е било това, което съм си мислел!? Да се работи по цял ден, че и да се спи освен това. Ужасна работа!

-  Благодарение на Вяра отидох на сериозен психолог и благодарение на нея днес съм с разсъдъка си. И в духа на нещата искам да направя нещо.

Паднах на коляно и извадих пръстен от джоба си:

-          Вяря, ще бъдеш ли причината да ме рисуват от рая все така щастлив?