Очите ми са някъде в града - Рая Вид

            Часовникът иззвъня. Протегнах се. Отворих очи... Хазайката отдавна не идваше с кафе, а в града вече ги нямаше ония малки сладкарници с боза и виенски кифлички.

            Градът се събуждаше… Профуча мотор… Чу се бормашината на съседа и нашият панелен блок се затресе като при земетресение…           
            Трябваше да ставам!... Исках всеки ден нещо хубаво да се случи, а нямаше какво… Сивото ежедневие ме блъскаше отвсякъде. Всичко ми беше толкова до болка познато, че знаех всяко кътче на София…       
            Пуснах радиото, а от него един глас съобщаваше:         
            -„Цариградско шосе“ е в ремонт… Движението около „Руски паметник“ се променя, както следва… От днес спира топлата вода в кварталите „Младост“, „Люлин” и „Надежда”… Катастрофа на булевард “България“… Токът се увеличава с… Рекордни температури... Код жълто в цялата страна… В столицата са възможни краткотрайни дъждове, светкавици и гърмежи… Има опасност от градушки...    
            Пак ли?... Все едно и също! Докога?... Говорителят нямаше вина... Поне да не бяха закрили градските бани! Щях да се разхладя там в тая горещина… На езерото нямаше да ме пуснат, а за фонтана в центъра – глобата щеше да ми излезе солена…  
            Грабнах чашата с кафе и изхвърчах навън... В краката ми тупна пакет с някакви боклуци. Вдигнах очи нагоре с някаква надежда, но нямаше и помен от мързеливия притежател. Въздъхнах...           
            На детската площадка с голямо усилие се проврях между паркираните скъпи автомобили, нарадени като копърка в консерва. Нали имаше обществени паркинги?        Автобусът не спря – бил за гараж. Другият? О, идваше след почти половин час. Закъснявах… Поне да имах колело!
            И метрото беше изход. Влакчето се оказа пълно. Насядали младоци, забили поглед в телефони и таблети, пишеха кой знае какво и не виждаха, че до тях възрастна жена с бастун в ръка едва стои права. Глухи ли бяха вече хората, ослепяха ли?...           
            Ескалаторът пак имаше повреда и се наложи да катеря огромна стръмнина. В този момент ми се искаше да имам крила...       
            Горе, пред светофара, едва не настъпих едно от лежащите кучета… Старият уличен музикант разтягаше акордеона, от който се носеше мелодия от миналия век…
            - Къде гледаш бе, кретен с кретен?          
            Гласът ме стресна и извади от спомена за спокойния град. Без да искам съм докоснал мъжа до мен. Нямаше време да се извинявам, но отнесох една цветуща по адрес на половата ми ориентация…   
            - Колко е часът? – попита ме някой и се блъсна в мен, уж без да иска, а аз, докато проверя на телефона и вдигна глава, той беше изчезнал заедно с портфейла ми…
            Ами сега? Не успях дори да си купя вестник. Съдба! Кръвното ми се вдигна, а трамваят издрънча покрай мен… Някакъв тип ми пробута листовка за десет процента намаление, ако си купя една опаковка от… Не можах да го прочета - прекалено дребен шрифт… Жива статуя, цялата в бяло, стоеше в изкривена поза и с роза в ръка… Искаше за труда си поне жълта пара, а аз нямах и толкова…    
            Продължих... В градинката около църквата дребна, мургава ромка държеше малка икона и няколко свещи, като непрекъснато повтаряше:  
            - Купете!... Евтино ги давам… Купете!...
            Отказах. Прокле ме и се заоглежда, за да зариби друг минувач след мен…    
            Банката беше срещу работата ми, а отпред - опашка от стотина души.            
            - Ей, тия хора много пари имат, бе! – възкликнах, без да искам на глас, но чух:
            - Пенсиите ще дават днес, синко, пенсиите… Ама за какво първо?... И кога ли ще отворят?... Висим вече час...     
            Пред входа беше седнала възрастна, набръчкана жена и протягаше към мен кокалеста ръка. Безразличието ми изтръгна стон от гърдите ѝ, заедно с едно:  
            - Бог да те накаже!...           
            Още ли? За днес ме наказа достатъчно… Дори камбаната на църквата изстена тежко, а звукът ѝ се заби в главата ми… Не ме съдете! Как да дам, като и аз нямам?...
            Асансьорът не работеше, техникът се разболял. Ясно - икономии ще правим… Е, аз бях до третия етаж, ама да му мислят тия до последния!... На бюрото ме чакаха десет папки с оферти за предстоящото строителство на магазин от веригата „Фантастико“. Този път къде ли? Хората пари нямаха, а все строят и купуват като за световно…
            Колежката закъсня и слушах оправдания от рода: загледала се в група протестиращи пред Народното събрание, ама не разбрала какво искат, че само свиркали и един през друг, крещели и се плюели; в подлеза на ЦУМ пък открили нова римска постройка и там гледала колко боклуци изхвърлят хората, докато я реставрират…     
            Телефонът иззвъня – шефът ме викаше. Изпрати ме в другия офис, накрая на града за тоя дето духа… Не можело с кола! С градския транспорт било по-близо... А билети или карта?... Що да бъркам служебното с личното? Иди, че обяснявай!...
            В автобуса народ, като в заведенията, но там поне седят, пият, пушат, говорят си любезно, а тук ме настъпваха, блъскаха с лакти и юмруци... Аман от задръствания!.. Знаех си аз... Само дето бих пътя часове в двете посоки! Нещата можеха и по факса или с електронната поща да се свършат. Поне видях и новата модерна реконструкция на някаква сграда - тъмни лъскави стъкла, алуминиева дограма, начупена фасада, климатици, външни асаньори, рампи, подземни гаражи, бариери, градинки, портиери… Дааа, красиво, но какво ли криеха? Трябва да спра да се чудя!. Разрешено ми е да си гледам само пред носа и в краката си. Може ли в женските? Вместо тях, съзрях безброй дупки по улиците и няколко кибици, облегнати на лопати и кирки...              
            Колежката беше отишла на сладки приказки. Заех се с текущите задължения, а когато тя се върна, Агенция „клюк–клюк“ докладва за поредните новини:
            - Знаеш ли, станали гафове в разни фирми и… Дано на нас ни се размине!... Човек припаднал на 50 метра от „Пирогов“, но лекарите заявили, че не е от контингента им и така му помогнали да замине за... оня свят… Майка пребила тримесечното си дете… В парламента отказали референдума за… Имало стачка на… Тук са пристигнали полицаи от цялата страна… Тарифата на ония, „бакшишите“, се увеличила… На аерогарата вече има три линии – жълта, тъмно синя и червена… Колегите масово си пускат отпуските сега, за да не им изгорят после... Ти къде ще бъдеш плез лятото?...
             „С мен ли ще идва?- изтръпнах аз - А кога успя да научи тия неща? И всичко това е станало днес?... Не съм забелязал“…         
            Градът изпищя. Минаваше пожарникарска кола. Ужас! Някой или нещо пак изгоря... Нямаше ли звукоизолатор тая сграда? Изпълнителите са икономисали навярно нещо за нечий джоб... Дали е така? Може пък и проектантите да са виновни!...        
            Разнесе се музика. Гръмна мегафон. На кръстовището разрязаха лентичката на нов цветарски магазин. Явно имаха сметка от толкова много растения! Сватби, раждене, погребения...    После спряха движението заради гейпарада... Пълен цирк в шарения, където розовото преобладаваше в дрехи, обувки, ранички, чанти, панделки и чадъри... Свирки, балони, сладникави песни, интервюта, телевизионни камери, ругатни, възмущения, викове, сеирджии... Отново зяпахме през прозоците, накацали като гълъби... Де, да ни плащаха заради това!
            Времето се изниза… Лъхна лек ветрец… Благодат!... Изморен, денят се сгуши, умърлуши се и се тръшна заедно със слънцето там, някъде зад планината...        
             Сградата опустя. Олекна ми... Тръгнах си пеша. Булевардът пееше своята песен… Наслаждавах се на друга красота... Градът бе облян от светлина – нямаше отдавна режим на тока… Неонови реклами се блъскаха в мен и света… Опашка от таксита се извиваше до следващата пресечка, а шофьорите правеха смешни ребуси с тарифи и километраж… Мачът на стадиона беше свършил и разни малки агитки надуваха свирки и крещяха, обезумели навярно от резултата… Един клошар търсеше себе си в кофите за боклук… Друг се беше сврял в прокъсан тесен кашон... Излая куче... Всичко беше само илюзия… Профуча кола, от която без срам гърмеше музика – оная, другата, черната, разголената, безсрамната, чалгаджийската… Настръхнах… Сенки се поклащаха в нощта, найлонови торбички с лепило пукаха в мрака… Отсреща бляскави витрини мамеха с лакомства и ме караха да преглъщам глада си. Джобът ми беше все още празен, но си мечтаех, търсейки звезди в това мръсно небе… Едва не пропаднах в огромна дупка до бензиностанцията… Теглих една цветуща и разширих зрението си на четири... Някой се изкиска, но не беше гарван... После самотата се смеси с улицата и бавно утихна… Камери гледаха всички с огромното си око… Имаше и полицейска кола… Синята ѝ лампичка изпищя… Краката ме боляха вече, но ща-не ща, трябваше да продължа пътя си…       
            - Искаш ли дрога?... Ще ти олекне!...       
            - Я се разкарай! –отвърнах на нахалника, вирнах глава, пъхнах ръце в джоба си...
            Прибрах се късно вкъщи, а наоколо беше горещо и задушно… Какво да правя?... Май утрепах деня! Дано не ме пратят в затвора за това!... Мислех за града, за суетата и лудницата му. Бях част от него и той от мен! Нали такъв го измислих и родих?... Как да го мразя или руша? А знаех ли неговите потайности? Едва ли!...        
            Въздъхнах, усмихнах се нежно и страстно прегърнах нощта. Хм! Няма да броя... Не знаех къде са овцете, не ставах и за овчар... Навих само часовника... Утре също ще е ден!... Затворих очи и потънах някъде... Градът утихна и завладян от мрак и самота, сякаш с мен заспа... Поезията, моята или неговата - също... Може би в сънищата ми, ще има някаква друга истина!... Кой знае?... Такааа!... Добреее... Лека нощ, сега!...