Закъсняла изповед - Ваня Костадинова

/на скъпата ми и незабравима майка/

 

Смъртта настигна те когато аз не бях до теб.

Отнесе те във вечността без да ме пита.

Изсмя ми се ...три дена след това.

Опитвайки да ме съсипе.

 

Бях тъй далече от деца, съпруг, роднини, близки и познати.

Във онзи тъй ужасен миг,

когато мислех, че от скръб умирам.

 

А имах толкова да ти разказвам .

И исках всичко да направя аз за теб.

Та да забравиш свойта болка и спомена, когато бях далеч.

 

Как молих се, ръцете твои да целувам, да гледам очите пълни с майчина любов, да взема тъй жадувана прошка, с благословията ми дадена от теб.

 

Душата ми изгарят тежки думи, които казала съм ти в миг на мъка- яд. Разкайвам се... Не мога ги забрави, не мога и да взема ги назад.

 

Уви ! Ръцете твои да целуна не можах. Очите майчини да видя не можах. Косите посребрени да погаля. Последно сбогом да ти кажа, до вечния ти дом да те изпратя.

 

Дългът синовен да изпълня не можах .

Да върна времето назад не мога. Добрата майка ще остана – на тебе дъщерята лоша.

 

За туй кога при тебе идвам, застанала на колене пред твоя гроб...целувайки пръстта аз искам – Прости ! – от мене ти да чуеш мамо. Аз твойта прошка да получа.

 

Напразно чакам... ще тръгвам с тишината и болката нестихваща в душата. От мъката, че теб не съм видяла и твойта прошка ти не си ми дала. Но моля те !Прости ! Прости ! Прости ми мамо ! Ела... да те прегърна и целуна само...