Помниш ли, мамо? - Величка Зердашка

                         на майка ми

 

Помниш ли, мамо? –

дебеличка, бебешки бяла,

с очички – откраднати нощни звезди,

с доверчива усмивка – любовта ми събрала,

с две ръчички, които те галят в зори,

със коса непокорна, заплетена, мека,

що опитваше вечно да сложиш във ред. –

А пък помниш ли, мамо? – Моя звездна пътека!

Ти си моето Слънце, а аз – твой слънчоглед.

Помниш ли, мамо? –

като малко козленце,

с крака, по-тънки от лозов филиз,

с ръце изподрани, с дръзки претенции,

непокорна (от младост) и детски каприз.

А пък помниш ли, мамо? – Моя топла завивка!

Ти си моята вяра, аз съм твойта усмивка!

Помниш ли, мамо? –

сериозна, притихнала,

скътала всичко в душата дълбоко

и като тебе болките зад усмивката

скривам без да пророня ни вопъл.

А пък помниш ли, мамо? – Душа от душата ми!

Твоят лик отразен е в мен – огледалото!

Помниш ли, мамо? –

както милите спомени,

втренчено гледат от снимки и листи,

аз до тебе съм винаги, защото ти си ми корена

и душата извая ми със сила и истина.

А пък помниш ли, мамо? – Преди с думи да пея,

ти душа си ми дала и песен във нея!

Помниш ли, мамо? –

днес вече майка съм също –

две светулки лежат върху моите длани,

те са ново начало, те са нашето бъдеще

и ние с тях ще пребъдем – в тях ще останем!

А пък помниш ли, мамо? – Извор! Обич блажена.

Първа радост от всичко и надежда последна!

Ти помни!!!

Аз ще помня! До последният ден, до началото

на извечният неумиращ с нас кръговрат,

че ликът е един – сменя се огледалото,

сменят се само нравите на нашият свят.

Ще пътуват през  времето душите – безсмъртници

и в едно със звездите ще се взират за теб!

Сто живота да минат – ще се прераждам във пътница,

додето завърна се в твойте топли ръце!

 А пък помниш ли мамо!!!