Моят земен кръговрат - Величка Зердашка

      Кукуригат продрано петли. Водят новият ден. Мрачината на мирната нощ се съдира от небето като натежала паяжина и оставя след себе си бледи ивици небе.

      Бог започва да твори. Изпървом мазва лекичко слонова кост върху оловносиньото на здрача, после мазва прасковен цвят, след миг добавя пепел от рози, мораво, пурпур, а синилката се вдига на възбог... и засиява новороденият ден. Огнено слънце бележи зората, а в деретата между дънерите са се утаили индигото, кобалтовото синьо и теменужено лилавото на нощта. Трудно и́ е да си тръгне. Малко и́ е. Иска още. Светът окъпан, възроден, ликува с тържеството на новото начало. Отварям очи и открадвам в душата си този първи миг живот. Поемам го като жадна глътка въздух и знам, с първичното си знание, което ще остане в мен до последният ми дъх, че колкото и изгреви да посрещна по света, точно този ще е най-прекрасният, защото е ...първи. Сънливите слънчови очи докосват заспалите върхари по билата, спускат се по сипеи и ливади, запират се в отблясъците на реката и кайнаците, докато накрая се впиват в дремливите дерета. И за да го разбудят сълзите на зората отмиват нежно дрезгави парчета мрачина със влагата си. Топлата земя диша, а дъхът и́ мирише на угнила шума; на разпъпила липа; на окосена трева и билки; на смола и дървесна кора; на пушек от подранилите коминчета, на горещи хлябове извадени от пещите; на кипнало прясно мляко, издоено от животните; на димящ оборски тор; на свежест и на светлина, отразена в паяжините потеглили на пътешествие в кристалният въздух. Лекичко щипе хлад от усоите, но тая тръпка те кара да се чувстваш още по жив. Небето е пълно, пълно със звън и мелодия – от черковните камбани, съхранили народност, род и вяра откакто я има България; през песента на горите, дърветата, тревите и птичия свят; покрай хлопки и чанове на потеглящ извън селото към пашата добитък; от звънкият хлопот на подкови върху камък, до веселите, усмихнати поздрави на хората – техните добронамерени благопожелания и случайно откъснати песни и подсвирквания. Че как душата ти да не пее в топлата пазва на родният дом, на щедрата планина, в най-истинския миг на чудото наречено ден. Гмуркам се в него слепешката и знам, че той ще е различен – с ново приключение, с ново откровение, безценен и неповторим, защото повторими неща няма.

         От моят детски ръст светът изглежда огромен, а небето –  приказна мечта. Иска ми се да полетя в аквамарина с лекотата на семенце глухарче, за да видя от високо как се стелят на зелени талази гори и баири, как бягат бисерните пътеки на реките, да зърна отпосле разчертаните цветни карета на полето и да пристана тиха и отмаляла до безбрежното синьо на море и небе омесени в едно. Това е раят, но сътворен на земята – най-щедрият подарък на Създателя за нас – хората, за нас – българите. Тъгувам, че нямам крила. За това моите жилави детски ръце улавят клоните на величественият орех, чийто връх не мога да видя. Той ще бъде мойта стълба към небето. Провирам се нагоре към слънчевите лъчи без да забелязвам драскотини и шушулки оплетени в косите ми. Те са дар само за мен. Вече виждам къщите в село – бели от варта; с тикли, които блещукат от слюдата; с прозорчета светнали на слънцето; с меката патина на опушено дърво от портите; с цветя грейнали по дворчета и дувари, по стълби и чардаци. От далеч до мен достига тревожният вик на баба. Името ми кънти по ниви, през гори и дерета (и всеки храм би завидял на съвършената природна акустика). Не искам да тревожа баба. Поглеждам с тъга върха на орехът – толкова е висок..., а аз и днес няма да го достигна. Въздъхвам, но в себе си се заричам скоро да се върна... и накрая – небето да прегърна. Слизам! Оказва се, че да се изкачваш към върхът е далеч по-лесно, отколкото да се спуснеш надолу. Ами сега! Изтръпнала, очаквам коравата длан на земята да ме накаже за моето непокорство. Само, че напразно треперя. Гласът на баба се носи настойчив и притеснен. Бързам, бабо! Бързам! Успявам да достигна почти невредима тревите и хуквам по пътеката надолу към... баба. Мисля си, че все пак мога да летя – тъй бързо ме носят нозете ми. Влетявам шумна и задъхана в двора направо в огромните силни ръце на тате. А той ме грабва, сякаш съм къшей хляб, и ме издига високо – високо изпълнен със смях, който бълбука дълбоко в гърдите му и с гордост, защото и днес съм жива и здрава, буйна и палава, любопитна и нетърпелива (като всяко дете!) да взема всичко от света. Прекрасни са тия груби, отрудени, ласкави и силни мъжки ръце, които могат да се преборят със земята, за да я накарат да роди плод; които могат да подчинят дървото, за да ми направят люлка и сянка; които с безкрайна нежност ми сплитат плитки и които търпеливо ще се погрижат за болните животинки. Искам да бъда като татко – търпелива и грижовна, усмихната и ведра, да обичам всяка бучка пръст, всеки корен трева, всяка жива твар и не, за да ги подчиня на себе си, а за да ги почитам.

         Тръгваме отново към оня свят създаден за радост на очите и душата, и останал да диша в песните ни. Гората ни очаква –  щедра, благодатна и незлоблива – съвършена. И ако днес не намерим едно, то тя ще ни даде друго, но никога няма да ни отпрати с празни ръце – също като грижовна и обичлива майка. Татко ме учи как да разпознавам птиците по песента и полета им; как да бера билките и кое за коя болежка е; коя гъба е вкусна и коя е скоросмъртница; кое дърво какъв плод ражда и за какво е най-добро. И огромният, шарен свят се заизрежда през очите ми, покълва дълбоко в душата ми, а тя остава твърда като каменните основи на дома, за да тежи на своето място – тук, където е моето коренче и знам, че няма буря, която да ме изтръгне от бащината земя и да ме посее другаде. Тъй ми е хубаво, че не усещам кога времето – нечакащо никого, бързо препуска в своя ход напред, и все напред. Повдигам глава. Слънцето се е дръпнало високо в прозирното небе и грее до премала.

            Пладне е. Разбирам го по натежалите очи готови за дрямка, по стихналата гълчава във шумаците, по ленивото бръмчене на буболечките, по мързеливото преживяне в сенките, на животните. Центърът на моят поглед лекичко се е променил и височините вече не ми изглеждат тъй недостижими. Сега обгръщам с ръце отпуснатото, малко телце на синът си, залюлявам го нежно и виждам как помътняват очичките му миг преди да се предаде на съня. Стигат ти толкова игри, юначе! Отдъхни си! Ето ти възглавница – моето рамо, ето ти играчка –  моята плитка, ето ти люлка – моите ръце. Гледам го – нежен, като пролетен цвят, заруменял от съня, оросен от топла влага по челцето и се радвам, и се чудя на вълшебството наречено живот. Защото днес аз съм творецът. Сигурно Господ се е чувствал по същият неназовим начин. Едно мъничко съвършенство лежи в обятията ми и чака да извая от него човек, а в същият миг ме учи на толкова много нови неща. Може би не са нови. Може би просто съм ги позабравила от стремежът си да порастна. Или циничният мироглед на възрастните ми е отнел по детски чистото доверие, оптимизъм и общуване с чувствата. Не знам! Но зная, че заедно с моят син имам възможност отново да бъда дете – жизнерадостно, разпиляно и непослушно, своенравно, непокорно и любопитно, бързоного и бързореко, и нищичко не може да ме накара да тъгувам прекалено дълго.

             Моето юначе спи. И додето то почива заключено на сигурно до пазвата ми имам време да се полюбувам на чертите му. На малките му пухкави ръчички, на дебеличките му, пъргави пръстчета (каква силна мъжка длан имаш, сине!); на дългите му ресници, хвърлящи  сенки върху опърлените от слънцето бузки; на (виж ти!) мълчаливата му в този миг уста, която пита, и бъбри, и пак пита; на съвършените му прозирни ушички, които в повечето случаи не ме чуват; на гордото, високо челце, зад което се крие свят – вселена. Искам да прелея своята душа във теб, детето ми. Искам да ти дам моята обич към земята ни, моята обич към езикът ни, да ти  дам моите очи за красивото, моите знания за всемира. И се моля да си здрав и силен и подготвен за всяка пречка, всяка буря по твоя собствен път, пък аз да съм достатъчно мъдра, за да мога да те водя напред и да те подкрепям.

           Повдигам глава към небето. Слънцето започва да припада зад баирите и лъчите му сега не жулят като коприва по кожата. Припълзяват сенки. Светът разбуден след следобедната мараня, зажужава с нови сили. Хлопки и чанове огласят дворовете. Шътат забързани жените – посрещат домашните си. Децата носят олелия до Бога и се радват на прекрасният и мирен захождащ ден. Подухва ветрец и носи прохлада и аромат на напечени житни класове, на плъстено сено, на гозби и пушек. Светът изглежда смален и спаружен като забравена ябълка – също като ръката ми, която някога стискаше трепетно светулка, галеше непокорни детски коси, а сега е празна и безсилна в скута ми.

             Седя притихнала под старата изчеродяла круша, дето е виснала тук – там зелени лампиончета плод и чакам в розовият заник. Какво чакам ли? Ето това... звън на телефон. Отсреща забързано заромолява веселото гласче на милата ми внучка. Чурулика, бърза тя да ми се похвали с всички пакости свършени през деня и няма време за побелялата си бабка. Сърцето ми я вика всеки ден, очите ми я виждат в мрака, ръцете ми  копнеят да я гушнат, но в повечето дни обгръщат вместо моето момиченце телефонната слушалка. Гласчето и́ ми връща радостта. След нея улегналият глас на моят син (моя „малък юнак”) спокойно ще реди тривиалните неща, но моята душа жадува за друго. Искам неистово да върна времето назад и да заключа моето малко момче в своите прегръдки на следобедната дрямка. Утехата от „пет минутки” боли повече, дори от отчакването на телефонният звън. Но... какво да се прави – такъв е моят кръговрат на живота. Няма смисъл да питам кога ще ги видя. В техният забързан, лудешки свят няма място за селска идилия, за лежерно време, за сърцевината на истинският живот. И сега осъзнавам колко жестоко кратко е времето на човешкото житие – един ден от изгрев до заник...само толкова. Колко неща не съм сътворила, колко думи неизречени са останали, колко радости са си отишли безвъзвратно пропуснали своето мигновение.

               Седя и гледам как слънцето бавно полягва в облаците и те засияват огрени от последните му лъчи. Мисля си за тревожният глас на баба – милата, дето в детското си незнание съм накарала да трепери от страх да не се загубя или нараня. Спомням си топлите силни таткови обятия, в които влетявах смутена, но доволна след всяка беля. Мисля си за всички, онези, които съм обичала, но днес не са вече до мен , а пък ги чувствам все по-близо и по-истински, от когато и́ да било. Знам, че те ме чакат търпеливо, за да ми подадат ръка в моето последно изпитание – в моето пътуване към завръщането в началото. И както бавно умира денят около мен, така всичко в душата ми бавно улегва и се връща по местата си – всеки спомен, всяка дума, всяка болка, всяка радост и въздишка.

                 Вдигам поглед към гората. Тя е там – значи и аз все още съм тук. Посях „семе” в българската земя. От него израстна дърво, което на свой ред роди плод. Ето я вечността! Моят ствол, моята корона – като сребърна трепетлика, ще рухне и земята ще я погребе, но след мен гората ще е жива, защото семената ще биват посявани и ще раждат след себе си. И моето име ще живее – сега във внучка ми, после в нейната и тъй нататък във вечният цикъл на живота.

                  Моят син и днес идва да търси утеха в земята, в гората и споделянето на щастието, и търсенето на духовният мир – всичко дава среща тук, в мястото, където душата му за първи път е видяла изгрева. И ако моите думи на някого се сторят странни и неуместни то е, защото е изгубил връзката си със земята и природата, с истинки значимите, човешки чувства, мисли и пориви. И до днес обичам звука, напева и безкрайно описателния речник в селата, защото тук все още си личи духът на българина – онази богата, плътна и ефирна канава, върху която е извезана душата.

            Това е моят последен урок от предците ми за моите наследници – да пазят свято думите в сърцата си. Без тяхната заклинателна сила и могъщество светът ще е заключен в сиво ежедневие без копнежи, без багри, без мечти.

            Захлупва небето шепи върху багрите и скрива и последният слънчев светлик. Мрачината блъвва между дънерите на дърветата и от усои и дерета полазва хлад. Светът се  е умирил, диша дълбоко, а в полето ниско долу грейват звезди. Вечерницата плахо полазва в индигото на хоризонта. След малко и месечината идва, само аз няма да съм тук. Ще съм въздишка вятър в нозете на Бога и спомен в душите за един слънчев ден от кръговрата на живота.