Мълчания - Милена Френкева

в памет на майка ми

 

Когато помня, сякаш те забравям,

забравя ли те сякаш по-те-помня:

небесно-земна, нежна и корава,

любима неподправена бездомност...

 

Говоря ли, до себе си те чувам,

мълча ли и отнякъде изникваш,

но чакаш да открехна, не нахлуваш

и само със  очите си ме милваш...

 

Не те разбирах на земята груба,

изглеждаше ми някак старомодна,

преправях те да ми изглеждаш друга,

но-по-далечна, не болящо родна...

 

Сега съм късна онемяла ласка

която ме захапва неудобно

под старата ми неудобна маска,

която бе те взела за подробност.

 

Но ти си в центъра на битието,

а само тялото ти тук го няма

и виждам те погледна ли небето,

и моля те, прости ми мила мамо.