Нереално бяла - Милена Френкева

в памет на майка ми

 

Не ти приличах приживе, не смеех,

бе ореолно нереално бяла,

но щом за ласката ти закопнеех,

се връщах в тебе, през тъгата - цяла.

 

И затова, че болката спирална

опита се да ме засмуче криво,

те върнах в копието огледално:

в гласа си и ръцете, и очите.

 

Макар че неуверена съм чайка

и неизбежно, непростимо друга,

сега съм тук, на твое място - майка,

неопитна, ранима, без заслуги.

 

Но ти ме следваш в пътя безутешен

и по криле на птиците ми пишеш,

не те разбирам, но откривам нещо,

че смисълът през сълзите ми бликва.

 

Защото късни са и неприлични,

че приживе бях груба и горчива,

повтарям те в несъвършена личност,

но само в мен те чувствам още жива.