ОСТРИЕТО НА ВРЕМЕТО - Димитрина Христова

                                                                                  В памет на мама

 

В стаята цареше, както обикновено, тишина.Мъжът бе в старото кресло, ограден с възглавници и одеяло на коленете. Поради икономии, не повишаваха градусите. Диабетът му беше отнел зрението и сега виждаше само силуети. Очите му зад дебелите стъкла се мъчеха да уловят фигурата на жена му. Старата учителка Добрева беше неспокойна. Няколко пъти обиколи стаята и все поглеждаше към часовника.

            -Не трябва ли да тръгваш вече? – попита за пореден път мъжът от старото кресло, търсейки я с късогледите си очи.           

- Има още време.

            И пак замълчаха. Така беше и в повечето време. Понякога му се струваше, че има неща, които поради силното си късогледство, не долавя и тя крие от него. Друг път го обхващаше спокойна увереност, че между тях не може да има тайни. Тогава мислеше, че е достатъчно да бъдат в една стая, за да разбере всяка нейна мисъл. Четиридесет години бяха живели неотлъчно и въпреки, че не приказваха много, усещаше настроенията, вълненията, дори мислите й. Отслабването на зрението му беше изострило други сетива в него. Сега познаваше по гласа й, по въздишките й, по движенията  й дали е радостна или тъжна, бодра или уморена. Затова разбра веднага преди три-четири дни, това, което се беше случило. Няколко нейни ученици я бяха причакали пред дома им вечерта, нападнали и удряли. Раните по лицето и главата едва-едва се виждаха, но почувства тази по-страшната в сърцето й. Оттогава седяха на любимите си места и с часове и мълчаха.

           Днес се бяха пооживили. Тя с притеснение сподели, че чрез директора на училището, е подала оплакване в Министерството. Тази сутрин й бяха съобщили, че е необходимо да се срещне със служител от ведомството и да получи отговор. Той се съмняваше, че ще я приемат, още по-малко да получи и отговор като знаеше как у нас се проточват нещата. Не смееше да загатне за своите съмнения. Успокои се, когато тя се приготви да излезе. Преди това се приближи до него, оправи одеялото и докосна ръката му А той й каза: „На добър час!”

           - Ще купя и лимони – каза тя с по-ведър тон. – А дали да не махна тези лепенки по лицето? Някак си е неудобно да се поява с тях в Министерството.

           -Махни ги – рече той тихо. – Но разкажи всичко…

           - Е, довиждане… Ще се върна веднага.

           Преди това прегледа печката, сипа лопатка въглища и излезе.

           Навън я посрещна студеният зимен ден. Чист, мек сняг белееше навред. Два дни беше валяло и сега снегът блестеше съвсем пресен. Той не беше се слегнал още, а покриваше дърветата и къщите като рохкав, искрящ прах. И всичко наоколо тънеше в някаква благоговейна, чиста до сълзи белота, все още ненакърнена от пушеците и мръсотията на големия град.

           Тръгна по малката уличка. Обзе я необикновено спокойствие. Зимният пейзаж я върна години назад, към детството. Помисли си, че зимите тогава бяха като таз годишната – с дълбок сняг и белота. В селото, в което беше израсна и където майка й също беше учителка, се разливаше светла доброта. Хората бяха по-сърдечни, по-милозливи. Децата израстваха и се учеха на послушание и повече смиреност. И като че ли пред нея изникнаха озлобените лица на нейните похитители.

            Старата учителка се откъсна от мислите си. Беше наближила сградата на Министерството. Обзе я хлад. Въпреки, че добре знаеше какво става в училище и извън него, вярваше, че ще бъде разбрана и ще получи съчувствие. Притесняваше се само от това, че отново трябва да говори за станалото. Така обичаше своя предмет – химията и своите възпитаници. И затова страдаше, че сега не ги разбира, не може да намери правилния път към тях. А не можеше да си позволи да напусне. Как се зарадва, когато я повикаха да замества болната си колежка. Средствата бяха добре дошли към скромните им пенсии. Нали мъжът й боледуваше и се нуждаеше от скъпи лекарства…

            Поканиха я в широка светла стая. В дъното, зад бюрото, седеше широкоплещест мъж в скъп костюм, със светло синя риза и връзка. Когато я видя, стана и пристъпи напред.

            -Здравейте! Госпожа Добрева, предполагам – подаде ръката си и не пропусна да погледне часовника си. – Седнете! – и посочи стола пред бюрото.

            Старата учителка се озърна стеснително. Огледа бюрото – лаптопа, телефона с много бутони и разбира се папки.

            -Разгледахме вашата жалба. Имате ли да допълните нещо?

            -Нямам. – продума Добрева. – Всичко съм описала подробно.

            Мъжът извади един лист и го сложи пред себе си.

            -Така! Значи вие твърдите, че  преди пет дни вечерта към 8 часа, когато сте се прибирали към къщи неочаквано няколко момчета са ви нападнали и нанесли побой с пръчки по лицето, главата и гърба. Сред нападателите сте разпознали двама ваши ученици - Иван Петров и Димитър Павлов. Същите преди известно са пуснали димна бомбичка в класната стая и така са осуетили провеждането на родителско-учителската среща. Вие сте ги открили тогава, защото сте забелязали, че при провеждане на упражнения в химическата лаборатория, те са взели скришом от химикалите. Докладвали сте своевременно на директора за тази им постъпка и сега твърдите, че въпросните младежи искат да ви отмъстят.Така ли е?

            Мъжът прекъсна монотонния си разказ и се наведе напред. В очите му се четеше нетърпение и досада. Учителката недоумяваше: „Защо ме разпитва като следовател, след като всичко съм описала?”

            -И сега вие искате да им се наложи най-строго наказание, нали?

            -Мисля, че така трябва да бъде. Да подейства и възпитателно – рече неуверено Добрева.

            Мъжът се взря в лицето й, почуквайки с химикалката по бюрото.

-А можете ли да ми кажете, госпожо Добрева, какви мерки сте взели, за да предотвратите такива  постъпки на младежите, както ги наричате „разюздани юноши”?

Старата учителка не отговори. Ръцете й започнаха да изстиват, въпреки топлината в стаята.

Гласът му отново достигна до нея.

-Мисля, че сте запознати с нашата нова педагогическа наука и знаете, че няма престъпни деца, а има лоши методи и подходи на възпитание.

Добрева беше объркана. Тя беше чувала и друг път такива разсъждения, но не предполагаше, че те могат да ес отнасят и за нейния случай.

-Особено подчертавам думата „подход” – продължаваше мъжът. – И във вашия случай подходът е бил решаващ. Имам сведения, че вие се отнасяте с учениците хладно и официално, говорите с тях само по предмета и сочите примери от вашето поколение. Освен това сте изисквали много строго и педантично за дреболии. С една дума вие не сте успели да се впишите в новата среда и затова се е получило така.

Да, да – промърмори механично Добрева, обзета от мрачно предчувствие.

Мъжът кимна доволен.

-Сега ще ви съобщя нашето решение. Ние считаме, че за случилото се на 25 вината се крие във вас в неумението да вникнете в душата и стремежите на днешната младеж. Налага се да се извините пред учителския съвет и да промените подхода си към учениците.

Добрева се вторачи в лицето на мъжа като се люшна напред. Всичко й се струваше нереално, но разбра, че това е решението и тя трябва да го изпълни.

-Вижте, госпожо Добрева, вие сте от друго поколение. Но ние живеем в трудни преходни времена…Възпитание на нашата младеж… Довиждане! Препис от решение ще бъде изпратено в училище.

Учителката пое едва-едва ръката му, каза „сбогом” и излезе бавно от стаята.

Отново пое по заснежените улици. Над града падаше синкав здрач, но тя не го забелязваше. Крачеше сред хората, без да ги забелязва. „Да признае през учителския съвет? Какво да признае? Това, че вината е нейна?”  Решението беше толкова невероятно, че тя се спираше и разтъркваше лицето си. Да, изискваше точност и ред от своите ученици, мъмреше ги, когато допускат грешки, пишеше и двойки. Но това мислеше, че е в задълженията на всеки учител. Всичко това бе за тяхно добро. „Ще напусна… - реши неочаквано тя. Стори й се, че това е толкова естествено. Още утре ще отиде при директора и ще подаде оставка си. Даже ускори крачките си, мъчейки се да отпъди от ума си унизителният разговор.

Но изведнъж се спря насред улицата. Добре, ще подаде оставка и тя ще бъде приета. А после? Ще си остане в къщи, а как ще живеят с мизерните си пенсии? И как болният й мъж ще понесе истината?

Почни беше задминала мола.  Сети се, че трябва да купи лимони. Върна се и влезе в него. Избра няколко лимона от щанда, колкото можеше да си позволи, и пристъпи към  малката опашка пред касата. Закачи без да иска купувача пред нея.

-Леко, бабке, не ми танцувай по мазолите! – извърна се рязко назад едно 15-16 годишно момче със скиорска шапка и зачервено лице. В ръцете му имаше бутилка.

Добрева се отдръпна и сви.

            -Можеше да ми кажеш и по друг начин – рече тя.

            -Хайде, хайде – рекламации на гишето – отвърна през рамо младежът.

            - Не те е срам! – обади се една жена от опашката. – Кой те е научил така да се държиш с възрастните?

            Намесиха се и други. Добрева не слушаше, само свиваше лице от грубия глас на момчето.

-          Бой, бой за вас! – избоботи един едър набит мъж.

Момчето плати, вирна предизвикателно глава и излезе невъзмутимо от магазина,

повдигайки се на пръсти.

            След малко и тя си тръгна. Случката я поободри. Имаше и други хора, които мислеха като нея.

            Той я чакаше в стаята. Беше на все същото място. „Забави се” – продума. Тя разбра едно – не може да му каже какво е преживяла. С какво сърце да му разкрие грубата картина на живота и унизителните думи на мъжа в Министерството. А и лекарите му забраниха силни вълнения.

            -Късно ме приеха. После пък чаках на опаша за лимони.

            Добрева се съблече и седна близо до него. Беше се успокоил. Изведнъж си помисли с тъга, че за пръв път го лъже и че все пак е добре, че е късоглед. „Знаеш ли, този началник излезе добър човек. Накара ме да му разкажа всичко отново, а после се възмути…да, да страшно се възмути. Каза ми „Това е цяло безобразие,  госпожо Добрева,   безобразие…”

            Добрева замълча, изви лице настрана, впечатлена от срам, от мъка или от нещо друго, което напираше в гърдите й. А той я гледаше с разширени очи и по бледите му бузи се стичаха безумно ситни старчески сълзи.

            Вечеряха и той я помоли отново да разкаже всичко. Легнаха и продължаваха да разговорят. После съпругът й заспа спокоен  и щастлив.

            Чувайки спокойното му дишане, Добрева усети как се отпуска една изопната струна в гърдите й и се разля омаломощаваща слабост. Но заедно с това у старата учителка започваше да прониква като отровна мъгла ужасът на утрешния ден. Да се изправи пред колегите си, между които имаше и бивши нейни ученици, и да са извинява на нещо, от което е жертва.

        Старата жена изстена глухо, но в миг се уплаши да не събуди съпруга си. Кой знае защо, тя не можеше да си спомни чертите на началника. Вместо тях тя виждаше като живи лицата на хората от опашката, които се опитаха да я защитят, чуваше техните гласове…

            В прозореца гледаше ясното зимно небе. Една единствена светла звездица трепкаше и старата учителка се взираше в нея с широко отворени очи.