ДА СЕ РАЗКАЖЕ... - Ванеса Димитрова

Мъничка нота, изписана в симфония.

Страх ме е нявга да не разочаровам таз,

композитор с ум и със страст,

дет на мене живота е дала.

 

Измъква ме от хартията, не съм вече

измислена от Нея нота.

За Мама съм малко човече,

донесло в света със себе си късмета.

 

Минавам аз по пътя на живота,

пресичам хиляди съдби.

Мамо, ти знаеш как, опази ме -

без теб сме просто пораснали изгубени души.

 

Еднаква за всички и все пак различна -

отразена в стотици смеещи се детски очи.

Различната от всички, Майката,

тук е дори само за да помълчи.

 

Щом зовеш я още: "Мамо, мамо", успокой се -

още си дете. Дори и да си много мрачен и покварен,

със светлина ще те насочи Тя

по пътя, който ти е отреден.

 

Различната, Единствената,

която ще остане с теб докрая;

Спомени - не, заветът остава.

Само на тебе живота е дала.

 

Твоята мъдрост и обич, Мамо,

ще пребъдат и в десет живота.

Ще бъдат и след теб единствената упора -

ето колко много си ми дала!

 

Като летен дъжд, къс и сладък миг,

времето за нас минава.

Но точно като от художник-майстор,

нейният портрет не избелява.

 

И казват, че годините също влияят

на тази прекрасна жена;

кожата с бръчки белязват,

колкото и да не иска тя.

 

Мамо, погледна ли те, не виждам ни една следа.

О, суета - нямаш място тук!

Сърцето ми диктува напук,

а очите сияят като звезда.

 

Тебе отразяват само, знаеш ли?

И повтарят високо, да чуят и други:

"Мамо, над всички си ти!"

Над всички - ти.