БЯЛО ЕЛЕЧЕ-  Владимир ГЕОРГИЕВ

Красиво беше елечето на момичето – бяло с розови кантове, а по средата имаше шевици, избродирани като цвете. То се гордееше с това елече и го обличаше само когато вкъщи идваха гости.

Този ден гостите малко позакъсняха и тя имаше време да се нагласи още по-добре: сложи си и бели чорапогащи, направи си плитки и добави към тях розови връзчици от сплетени вълнени конци. Най-накрая облече под елечето най-новата си риза, която трептеше от чистота и свежест. Току-що я беше изгладила.

– Мамо – попита, – кога ще дойдат гостите? Защо закъсняват?

Майката не мърдаше от кухнята, все там стоеше, когато беше нервна или когато искаше да се скрие от нещо.

– Случва се – отговори. – Идват отдалече. Сигурно скоро ще пристигнат. И не ги наричай гости.

– Защо? Нали каза, че са непознати. Когато канехме вкъщи непознати, те винаги ни бяха гости. Помниш ли Радето?

Радето беше момичето на едни техни познати, които отначало бяха само съседи и почти непознати, но редовно ги посещаваха преди години. И те им ходеха на гости.

– Помня я, разбира се.

– Аз много често си мисля за нея. Дали са добре?

– Мила, та те са вече три години в Канада. Не се обаждат. Значи са добре.

– И аз така мисля. Татко казваше, че щом някой не се обажда, значи е добре.

Таткото същото изчезна преди три години.

Майката знаеше къде, защо и как изчезна. Оттогава все в кухнята седеше – с повод и без повод. Готова да сготви, стига да има за кого.

Момичето се огледа в огледалото. Беше красавица. Познаваше вече властта на красотата, затова каза:

– Ще ме харесат, нали, мамо?

Майката се престори, че не чува. Беше захлупила лицето си в шепи и не искаше нито да вижда, нито да говори.

Най-сетне звънецът отвън иззвъня. Момичето скочи да отвори.

На вратата стоеше едър мъж с палто от черен плат, износено, но дебело. До него стоеше по-млад с шапка и оръфана кафява чанта.

– Извикай майка си – каза едрият. – И се мръдни да влезем.

Момичето ги изгледа с отвращение. Тези изобщо не приличаха на гости. Дори не знаеше какво да им каже. А иначе обичаше да посреща гости: всъщност това беше любимото ѝ занимание.

– Иди, скъпа, иди в стаята си – помилва я майка ѝ по главата. – Ние тук имаме работа с гостите.

– Не сме никакви гости – рече още по-строго едрият, а младежът до него се ухили до уши. – Аз съм частен съдебен изпълнител. Ще описваме къщата и вещите. Не искаме нито чай, нито гостоприемство. Публичната продан е след месец и половина. Дотогава да сте се изнесли.

Момичето изтръпна. Затвори вратата на стаята си и за първи път разбра, че красотата понякога не означава нищо, безсилна е. Защо ли си е въобразявала, че щом е красива, всички ще бъдат добри и с нея, и с майка ѝ, и с таткото, който все някога сигурно щеше да се върне.