Писмо без получател - Марта Радева

                                                Здравей, мамо!

         Аз няма да имам смелостта да ти изпратя това писмо. Ти няма да имаш смелостта да го приемеш. То ще остане при мене, докато узрее, за да срещне сълзите на едната от двете ни. Знам, жестоко е майките да надживяват дъщерите си. Но се случва. И ако се случи и на нас, ти вероятно ще  намериш този плик. Ще те боли, ще ти се иска да спориш с мене, да ме осъдиш. Но няма да имаш друг избор, освен да го приемеш.

         Ако животът, следвайки своя логичен ход, избере да чета писмото си, след като ти вече си заминала, то вероятно аз самата ще осъдя себе си и няма да има лек за болката, която то ще ми причини. И все пак избирам сега да го напиша.  Защото по-силна от бъдещото разкаяние за стореното е сегашната ми болка от премълчаното между нас.

         Всъщност аз никога няма да узная всичко за тебе. Нито ти ще знаеш някога всичко за мен.        Споделяла съм, но едва ли си успяла да разбереш и преживееш цялата любов и упование – като пред божество, които съм изпитвала, когато бях малка само като си помислех за тебе. Непосилния за една малка душа постоянен страх, че можеш да се разболееш и да те изгубя. „Майчица, златна сенчица”      - има една мъдра народна поговорка и още първия път, когато я срещнах, пред очите ми се появи образът на малкото русокосо момиченце с опашчица „кукуригу” и с рокличка на цветя,  което всяка вечер те чакаше да се върнеш от работа. Пейката пред портичката ни беше недалеч от автобусната спирка и във все по-намаляващата светлина, докато слънцето залязваше, аз настойчиво се взирах на изток, припознавах се в жените, които слизат от автобусите на всеки половин час, и отчаянието ми все повече и повече растеше. Вътре, отвъд входната врата, къщата беше пълна с хора: татко, баба, дядо, чичо, стринка, но аз не исках да вляза при тях: исках си моята златна сенчица.

         Няма и аз да узная – не ми е дадено – откъде ти намери сили да отгледаш три деца, да се бориш за нашето развитие, да пазиш нашите тайни, които само с тебе – най-близката ни, можехме да споделяме. Откъде имаше сили, търпение, любов, да ни посрещаш – вече пораснали, с нашите семейства, с нашите деца; да преживяваш и преглъщаш недоволствата ни, младежката ни нетактичност и неблагодарност; болестите ни, семейните ни конфликти, раздели, отчаяния. Откъде черпи сили духът ти, за да бъде все така млад и тялото ти –  за да е стройно и хубаво и на тия години. Откъде намираш сили и досега – вече с шест внучета и с три правнучета, да поддържаш малката ни  къща така, че за децата ни тя да бъде замък. В четирите  стаи на Замъка Тан за всекиго – дори и за нашите приятели – винаги ще се намери легло, ще има завивки, кърпи  и пижами.       Дори цената на това да е да изнемогваш от умора и заедно с татко да спите в приземната стаичка, до мазата. Около масата в Замъка Тан  понякога сядат по деветнайсет  - двайсет души. И за всички се намира и парче хляб, и топла супа, и салата, и баница. Не зная от къде намираш сили, енергия, време, за да номерираш всяко бурканче със зимнина, да описваш какво има в него и кога е затворено; да подреждаш градинките, лехите със зеленчуци, цветята, да сушиш плодове и билки и да делиш всичко по равно. И зимнината, и грижите, и любовта си.

         Мила мамо, едва ли ще узная, ще преживея всички тези, само твои неща. На мен животът ми отреди други грижи, други изпитания и радости. За които ти също няма никога да узнаеш всичко. Не намирах сили да споделям. Или пък ти ме отблъскваше, когато се опитвах да го направя. Сигурно си права – всеки знае  най-добре  точно колко болка може да понесе. Всъщност аз не съм и искала да споделя с тебе целия студ и отчуждението, самотата, с които често се борех. Защо да го правя? Знаех, че и ти ги имаше в изобилие в живота си. Исках само да ти кажа, че нямам сили отново и отново – макар вече пораснала, да нося товара на твоя лишен от хармония брак, който помрачи детството ми и разполови за цял живот душата ми. Моята душа, която горещо те обичаше, но в която имаше свидно кътче и моят баща. Взаимното ви раздразнение и неспособността да ни предпазите от постоянната си вражда направи мен и сестра ми несигурни и плахи. „Сестрите ти са смачкани!” – беше чул по-малкият ни брат от една жена, която и той беше наранил. Тъжното е, че тя беше права. Цял живот двете се опитваме да изгладим и изправим на крака смачканото си усещане за самоценност и ти не ни помагаш, когато настойчиво ни припомняш миналото. Напротив, струва ми се, че и тримата с брат ни несъзнателно възпроизведохме в живота си модела на вашето семейство.

         Ето това не успях никога да ти кажа така, че да ме разбереш. Зная за болката ти, но когато продължаваш да ме виниш, че не ти съчувствам достатъчно, ме връщаш от пътя, който съм поела. Да, аз не съм от битите и хокани деца – винаги съм знаела, че съм обичана и съм ти безкрайно благодарна за това. Но аз съм възпитавана чрез чувство за вина и тази вина винаги е оковавала крилете ми. И днес – вече възрастен човек, аз продължавам да нося строгия, осъждащ родител в себе си. Опитвам се да го възпитам да прощава. И да ми позволява да се радвам на живота,  да имам своето право да греша. Разбери ме!

         Мамо, обичам те! Благодаря, че те има, че си моя майка!

Ние никога няма да узнаем всичко една за друга. Не знаем коя ще си отиде първа и ще остави другата над това писмо. Но каквото и да се случи, нищо не може да промени истината, че сме  дълбоко свързани. Защото няма нищо по-силно от съюз, който е скрепен със страдание и любов. Дори когато те са преплетени с хиляди грешки, разкаяния и вини.

         Изтрий сълзите си, мое момиче – ти, която един ден ще четеш тези редове – и се усмихни! Нищо не е изгубено, щом е имало любов! Само тя преминава в отвъдното.

27 юли 2017 г.                                                           С обич!