Отново те видях - Анита Димитрова

Стоях на поляната и гледах нагоре. Гледах леко залязващото слънце, усещах как вятъра клати цветята и ги кара да танцуват и как листата на дърветата падат на леко оранжевата трева. Усетих една птичка как каца на рамото ми и леко запя, а аз я погледнах с леко усмивка, когато отлетя и се носеше по вятъра, все едно е на сърф и летеше толкова красиво, направо все едно гедах картина, но това което ми липсваше ми остави дупка в сърцето. Деня нямаше значеие, нито ноща, нито нищо. Продължих да стоя мирно, като статуя чак докато слънцето не залезе и не настъпи пълен мрак. Накрая въздъхнах и седнах на земята. Скоро вудях някакъв бял блясък пред себе си. Беше заради четири високо издигнати крила. Естествено, че знаех чии са.

 

-Отново обикаляш, а...Юга.

 

Скоро брат ми беше пред мен. Носеше естествено бели дрехи, носеше бял клин със леко жълти ивици, суичъра му беше дълъг направо, като наметало, носеше жълта вратовръзка, но сега и една бяла маска приличаща на лисича.

 

- Какво правиш тук? Защо седиш сам?

 

- А защо не? Имам огромна празнина в сърцето ми.

 

- Да пробвам ли да позная?

 

- Ако искаш.

 

- Мама ти липсва нали?

 

Видях как сяда до мен и постави ръка на рамото ми, а крилете му все едно се носеха във въздуха. Не казах нищо въпреки, че е прав. Мама доста ми липсва. Откакто я няма се чувствам направо половин човек. Нищо не ми се правеше през това време и нищо не можех да направя. Откакто се случи онази случка и не бях добре, а сега трябваше и да открия Юга.

 

- Да. – Най – накрая му отговорих след тази няколко минути. – Толкова време мина, а още не мога да го приема. Не й бях полезен.

 

- Не говори така. Тогава още бяхме малки. Нямаше какво да направим.

 

- Но ми липсва, а сега я няма. – Погледнах нагоре към звуздите. – Липсва ми. Само как ми говореше с нежният си глас, как ме галеше със нежните си ръце и ми викаше, че всичко е наред, а накрая избягах и не можах да й помогна. – Стекоха се няколко сълзи, които падаха на тревата. – Не можах, а цали 80 години я чакам и си мисля, че ще дойде макар да знам, че няма...Няма никога повече да я видя, а ми е толкова нужна. Искам отново да я видя.

 

-Юги...Стига...и на мен ми липсва мама и аз не мога да я забравя. В онзи ден и аз нищо не успях да направя. Не се обвинявай.

 

-Сега...Това...Всичко това. Просто ми липсва...Липсва.

И двамата замлъкнахме и погледнахме нагоре към звездите, които бляскаха и все едно ни показваха и танца си. Имахме чувството, че сами се движат и танцуват. Това което ми носеше единственото успокоение. Спомням си как със мама стояхме заедно под звездите и ги гледахме, а тя вечно ми показваше как да ги съединя, за да излезе сърце или нежна роза, всичко беше толкова красиво тогава, или как си играехме, само ме гъдеичкаше, азказваше ми риказки и имах чувството, че съм направо на седмото небе.

 

- Сега не знам какво да правя Юга. Ти можеш да разпръстеш щастие навсякъде, но аз не мога. Единственото щастие ми беше мама. Тя ми помагаше дори в трудните моменти, навсякъде беше и навсякъде я чувствах. Тя ме прие по – добре от тате,че съм демон.

 

-Тя живее още в теб нали?

 

-Естествено. Сякаш ще я пусна.

 

- Тогава спокойно. Щом е още в теб всичко ще е наред. – Усмихна ми се топло и му погали леко по лицето, но усещах, че и той тъжи. – Всичко ще е наред.

 

-Понякога се държиш, като нея, но Юга и ти тъжиш. Никой не може да ме разбере. Може да съм Демон Хидбид, но тя ме приемаше – Стиснах зъби дори да плачех леко. – Никой няма да ме разбере истински като нея. Дори ти не ме разбираш. Аз съм изчедие. Демон със психични проблеми, а само тя ме успокояваше.

 

- Юги...Спокойно...Знаеш, че е в сърцето ти.

 

- Но аз я искам. – Поставил глава на коленете си, като стиснах зъби и си гушнах краката, като оставих сълцзите да текът. – искам.

 

Стоях си така и усещах как Юга ме гали с крилото си. Накрая обаче усетих чуждо присъствие. Не разрах от кой е, но усетих как една ръка ме докосна по рамото. Вдигнах леко глава и като видях кой е не можах да се спра да плача.

 

-М...Мамо.

 

Стоеше като дух пред мен, като ми се усмихваше и постави леко ръка под брадичката ми. Наистина се носеше като ангел. Когато се огледах, не видях Юга, а бях на съвсем различно място. Цялото бало със бели рози.

 

- Не плачи мъничето ми...тук съм все още.

 

- Но как?

 

Веднага се изправих и се огледах, не можах да повярвам на очите си. Мъртва е от 500 години, а сега се появява тук пред мен. Говори ми...сигурно съм си одарил главата!

 

- Спокойно спокойно съвсем жива съм. В момента си в сърцето си. Там където ме има. – Усмихваше ми се и ми хвана лъко ръцете като после с ръкава си ми избърса съзите. – Не плачи. Още съм тук и ти го знаеш. Не мога да съм далеч от вас.

 

- Но...това сигурно е сън или нещо...няма как...няма  - Стиснах зъби и не исках да повярвам. – Не може.

 

- О може.

 

Тя се доближи до мен и ми се усмихваше като ме целуна по челото и все ми избърсваше сълзите, като скоро започна да ми пее. Беше същата песничкаот преди години, която ме успокояваше винаги... Явно е истина.

 

- Истина...

 

- Да...

 

Стоях така и я слушах как пее с медения си глас. Тя продължаваше да ме гали и видях как взима розите и нежно маха бодлите, като после ги остави на главата ми, беше ги сплела доста хубаво. Когато спря да пее, ме прегърна хубаво и ме погали, като ме успокояваше.

 

- Не искам да си ходиш...Моля те...остани.

 

- Но аз съм тук. В сърцето ти. – Постави ъка на гърдите ми. – Винаги ще съм тук.  Аз ще съм твоят ангел пазител. Не е нужно да съм жива, за да остана в сърцето ти. Моят път приключи преди 500 години точно, като роза. Бях засята, пораснала и накрая увехнах, но доброто още остава. Ти си също една малка розичка, която още живее и живее. Не тъжи момчето ми. Постъпвам, като всяка майка и пазя малките си, а вие с Юга сте ми единствени, но на теб мога да ти помагам вечно. Аз ще съм твоят пазител и винаги ще те направлявам.

 

Докато ми говореше ме и галеше, за да ме успокоява, но е и права. Винаги е права, винаги знае какво да ми каже, за да ме успокои.

 

- Знаеш, че ще стоя тук като твой пазител.  – Усмихна ми се и ми целуна челото, но после започна да се отдалечава от мен. – все още...

 

- Чакай... Чакай не си отивай. – Отново потекоха сълзи и протегнах ръка, за да я хвана. – остани!

 

- Не мога, но сега се погрижи и за семейството си...аз все още ще съм до теб. – Видях как падна една сълза от нея на бузата ми. – Сбогом.

 

Докато се усетя, тя си беше отишла, а аз върнат в реалността при брат ми.

 

- Юги?

 

Погледнах го и станах от земята и погледнах луната, но имах чувството как някои от звездите образуваха хубаво сърце. Тогава поставих ръката на гърдите си.

 

- Добре ли си?

 

Погледнах го и му се усмихнах топло, като потече едно бяла сълза от мен.

 

- Да Юга. Май вече се оправих. Мама още е в сърцето ми, а аз още ще си я обичам и ще се нуждая от нея. Никой няма да ми спри, а аз никога не бих предал Любовта й.

 

Усмихнах се със затворени очи и оставих съзите да си текът.

 

- Каквото и да стане ще те обичам мамо...Винаги.

 

Със последните си сили успях да направя едно сърце от бялата си аура и да го окача на врата си. То щеше да носи паметта на мама завинаги.