НЕУТЕШИМОСТ -  Чавдар Тепешанов

                        В памет на майка ми

 

 

Видях я за последен път на осми

декември. Ала тя не ме видя.

Пътуваше тя вече в своя космос

и дишаше все още, но едва…

Блестяха сълзи в двете й зеници,

и в тях се отразяваше светът,

от който тази горда мъченица

си тръгваше по своя вечен път!

Сърцето ми се гърчеше от болка,

извираща дълбоко от кръвта!

И пареше ме мисъл: „Боже, колко

безсилни сме пред щурма на смъртта!“

Надявах се все пак да ме погледне.

Да каже: „Синко, ти ли си това?!“

И аз да я помилвам за последно,

навел над нея пламнала глава…

Но тя лице към мене не обърна.

Извиках: „Майко!“ – Гробна тишина…

И тръгнах си…Нощта се прекатурна

и призори ме блъсна новина!

За мен тя беше и предизвестена…

Но въпреки това се олюлях!

Изпитах ужас! Стана ми студено…

И май за първи път ме хвана страх!

Защото осъзнах, че няма вече

за мене кой да страда всеки ден!

Или като стена да се изпречи

на всяко зло, прицелило се в мен!

Тя беше много силна, много слаба

и много болна възрастна жена!

Но беше майка, баба и прабаба,

а днес за всички нас е светлина.