Всичко за майка ми - Лидия Кърпачева

Края на 70-те години на миналия век.Обикновено българско село в пазарджишкия край  с поминък земеделие, с много лозя, ниви,градини,ливади.

   Лятната ни ваканция.Дългоочаквана за нас със сестра ми .Ще я прекараме в работа.Цялата вълна от остриганите овце е изпрана и ние двете с децата от цялата махала чепкаме вълната.Така през целия ден,докато я свършим.

    Баща ми замина за шест месеца в Алжир да помага за развитието на селското стопанство в тази далечна за нас страна .Той е агроном,създал е много лозя по пазарджишкия край ,въвел е нови сортове ,участвал в създаването на  капковато напояване по израелска технология,човек с голям опит в лозарството.

    Майка ми също е агроном-цял живот е работила в текезесето.Работи като плановик до раздаването на земята и премахването на стопанствата.По молба на баща ми се пенсионира преждевременно.Доводите му бяха,че той цял живот е изграждал стопанствата .Това лято тя е сама с нас двете.Трябва да се справим с цялата полска работа ,без баща ми.Озряха черешите.В една далечна местност имахме два декара череши.Трябва да се бере.Майка ми на работа през деня , а ние със сестра ми и дядо Георги с каруцата и магарето- берем череши.Да береш череши е приятно до известно време , после почва да ти омръзва и се чудиш как да се разсееш.А черешите нямат край , касетка след касетка  пълним, но не свършват.Решаваме да разпитаме покойния ни дядо за неговата младост.Задаваме му въпроси за неговата любов,как се е запознал с баба,как са се взели.Той е строг човек,не говори за такива неща.Гледа ни намусено и работи.Вечерта ни се скара и ни остави да вървим пеша.

      Най-трудно на майка ми й беше с царевицата.Те бяха големи и трябваше да копаем и  поливаме често.Ние бяхме деца, а тя сама жена с две деца и много декари с ниви,ливади,лозя.Справяхме се-ставахме рано и работехме.И сега като се сети  как ни е вдигала в ранни зори ,не може да си прости.Времена. Виждахме сълзите в очите й , но трябваше да се справяме със земеделието, без баща ми. А работата нямаше край .Идваха ливадите.Трябваше да ходим много далеч  и да обръщаме сеното,после да го прибираме.Понякога тя идваше вечер  с нас , а ние през деня се справяхме сами.

    Майка ми работеше усилено .Правеше плановете на стопанството ,отчиташе се в Пазарджик.Неусетно минаха шестте месеца , а и лятната ни ваканция.Баща ми си дойде и ние бяхме щастливи.

     Моята майчица и днес е жива.Държи я връзката й със земята.Продължава да копае и гледа градина накипрена като слънце.Под сянката на лозите червенеят домати,чушки.Има от всичко ,много дървета,малини .А цветната й градинка е неповторима.Тук са най-красивите рози.Дъхът ти секва при вида на алените рози ,подредени под конец , а жълтите,белите -галят окото и не можеш да откъснеш поглед от тях.Това е майчиното сърце ,изпълнено с обич към красивото ,отгледала две трудолюбиви дъщери ,вечно чакаща някоя от нас да се завърне в бащината къща.

И сякаш тя е предала на всяка една от нас частица от себе си-обичта към  българската земя. И няма по-свята обич от тази,да си здраво стъпил на земята, да познаваш корените си ,да работиш плодородната  тракийска земя.Това се предава от поколение на поколение.Само така ще я има България, ако носиш в сърцето си майчината обич , ако обичаш родната земя,ако има място,където да те връщат спомените ти и ако има някой, който безрезервно да те чака.