Отражението - Валентина Суйчуклиева

Животът всеки ден се променя, но как да го променим към по-добро? Как да се променим за себе си пред хоаса? Кое ще ни помогне да живеем по-богат и по-осъзнат живот? Всички търсим отговора, пътя и начините, но не всеки успява. Майка ми е направила нещо по-различно в живота си, за да узнае предстоящите събития. Решила е да намери решения и отговори бързо.

Защото, за да се живее пълноценно, трябва да си в мир и равновесие и с тялото, и със сърцето, и с духа, и с ума. За да си изгради живот, пълен със смисъл, майка ми е поела едно предизвикателство, един риск. Дали се е страхувала? Питала съм я – и както подозирате, не си признава. Търсила е начин, като се казва, да активира сърцето си, себеусещането си, живота да вкуси, аромата на неизвестното и тайнственото и е очаквала всичко да е безкрайно вълнуващо и интересно.

Това разказвам, защото мисля, че и вие се вълнувате и изгаряте от любопитство. Аз не можах, не се осмелих, както майка ми, която е била на 18 и се е решила да погледни отражението.

Търсим тези предизвиктелства, за да се почувастваме добре, преодолеем страха и усшили след това парченцата увереност да стават все повече и повече. И щом сме покорили едната цел, да търсим следващата.Рано или късно ще усетим силното чувство, че сме преминали бариерата на страха и незнанието и сме отвър. Там, където е светло и има любов. На това сигурно, чисто и спокойно място. Може би и затова хората експериментират, в това число и разумните. Дори и майка ми, която иска да е правилно и законно.

Майка ми, която е оптимист, винаги весела и заинтересована от света и събитията, пълна със съчуствие и обич към всики, се поддала на семейната традиция...

Това е станало в стата ни едноетажна къща с голям двор,много цветя и един кладенец.Трябвало е да си точно на осемнадесет години и да изчакаш първото пълнолуние. После в тишината на почти тъмната нощ да приближиш кладенеца.Тъй като той е в центъра на двора трябвало е да се услушаш и за нечий стъпки.                                      Щом си се убедил, че си единствен, внимателно да повдигнеш един от капаците, но първо да преместиш кофата и да държиш железния синджир, за да не изтрака. За последно да се ослушаш, тъпреливо да подрпеш ръце да погледнеш във водата, след като се наведеш. Да се отървеш от опустошителните мрачни мисли да контролираш вътрешното си време,вътрешното си състояние и да запазиш спокойствие. Да изчакаш..Вероятно не след дълго луната е  огряла точното място и водата е светла. Тогава е трябвало още по –силно да се наведеш да погледнеш и да зададеш свойте върпоси. Да започнеш със своята гледна точка за света и единствено тогава да попиташ как ще прочете животът ти. За кого ще се омъжиш, къде ще живееш, какво ще работиш. Наглед обичайните неща, прости и естествени, но на 18 години още  нестанали и предстоящи. Сред уханието на любимия климантис  в тишината на нощта майка ми чакала да види, да чуе, да разбере и да осъзнае да запомни. Може би тази случка точно я е научила да има амбижията винаги да мисли доброто, да се вглежда в малките неща или да очаква и да направи живота си щастлив. Майка ми е прижевявала нещата по-различно, по съвсем различен начин от хората, които мрънкат и злобеят. Защото е била и сега е в равновесие със себе си и живота.

Естествено е да попитате какво е разбрала..Сега ще ви разкажа...Слушайте.

На това вълшебно място, в този миг, тя е усетила всичко. Уханието на цветята, полъха на вятъра, почувствала е времето,което спира, и всичката сила, която разкрива съдбата и.

Видяла един красив,висок,рус и синеок мъж с големи блестящи очи, с благ поглед и бледо лице. Подал и ръка, а майка ми се надвесила от повече над кладеница,за да поеме подадената и ръка. На лунната светлина дланите им се докоснали и сякаш те се плъзнали по лунната пътека..

Разкрли се много пътища, един след друг. Бързо се сменяли образи, къщи и градове. И пак пътища и после видяла как двамата тичат през житата и сякаш класовете я удряли, но те тичали към изгреа да посрещнат новия ден. Стигнали като че ли йрая и спрели..точно като на кино се появили още много хора,лица, които искала да запомни, и се опитвала да познае местата, които и се показват.

Изведнъж..един водопад..светлината  огряла капчиците вода и я поръсили.

Майка ми обясни,че може би е било камъче, паднало изпод ръцете и, което е докоснало водата, но кой знае? Не е сигурна. Винаги е вярала,че са пръски от водата. После някакви скали и една часовникова кула, за да напомня, може би, за изтичащото време.Дълго е гледала..всичко..и накрая всичко избледняло. Усещането за свежест, радост и любов. В душата и имало миг в който не е можела да диша дълго време и трудно си е поела въздух. Усетила и онази искрица в себе си, искрицата живот, която осветява пътя, показва правилната посока и която тя неумоверно следва. Почувствала се е свободна и сякаш се докоснала до вечността. Това било един нов поглед, нов смисъл, нов пулс, чувство на надежда и очакване.

Очакването да се случи всичко.

Майка ми се почувствала сякаш е едно безкрайно мъдро, всевиждащо и всезнаещо същество, изпълнена с благодарност за този миг и със сърце, пълно с любов.

Все едно е преживяла цял един живот. В този отрязък от време, преживяла целия си живот. Колкото до семейната традиция по правило може още да пъти да се погледне в кладенеца .Веднъж на педесет години и веднъж, когато е нужно.

Но майка ми не отиде повече до кладенеца в двора. Не пожела, може би, защото всичко е станало както го е видяла в онази ною.

Имаше обаче странния навик да се заглежда дълго по градските часовници. Пътуваме ли, първо отива до градския часовникк и го наблюдава с часове. За да си припомни отражението ,или да отмери времето което остава. Не знаем.. Трудно ми разказваше това прекрасно, истинско, интригуващо преживяване може би защото беше отражение на самия и живот.