Уморих се... - Веселина Иванова

Уморих се...

Година четвърта, откакто замина.

Далече от мен, от тогава мълчиш.

Но болката, мамо, в душата ми има я.

Говоря си в мислите само със теб.

 

Посрещнах смъртта във дома ни, изпратих я.

Взе тя със себе си теб на криле.

Тихо и кротко в безкрая поведе те.

И ме остави с празни ръце.

 

Лекувало времето всичко...

Нима? При мен все е така.

И боли, и боли, и разкъсва ме.

Тази раздяла не сън е била.

 

Ще затворя очи и в съня си ще чакам.

Да те видя и чуя гласа ти в нощта.

Ти ела, не оставяй ме дълго да чакам.

Уморих се да бъда сама!

 

 

Боли ме...

Видях колона от коли.

Отпред най-първа беше катафалката.

Окичена със рози и венци.

Не знаех кой преселил се е, може би във Рая.

 

Но спомних си за онзи осми март-

злокобен, черен, мрачен.

Когато нямаше колона от коли,

даже и цветята бяха малко.

Но там лежеше- мама в катафалката.

 

Сълзите ми напират, стичат се

и правят по лицето ми следи.

И мъча се да спра онази буца в гърлото,

а мислих, че се справям, но уви.

В душата ми отново рови болката, както преди.

 

Къде си, майчице, дали ще дойдеш,

ако силно закрещя и те извикам?

С живота, с ежедневните неща

научи ме и справям се сама.

Но ти забрави,мамо, да ми кажешма,

че няма да се върнеш у дома.

 

Понкога...

Понякога си мисля, че не се е случвало.

И весели са дните, и спкойни нощите.

В очакване живея, че ще ми извикаш .

Ще ме поучиш на нещата от живота.

 

Но има дни, в които се събуждам.

Реалността намъква се във мислите.

Усещам студ и много мъка.

И търся в Бог утеха, смисъл.

 

Очите ти угаснаха.

Ръцете ти безжизнени останаха.

Гласът  притихна. Отлетя душата ти,

във по-добрия свят.До Бога близко.

А ние борим се чрез вяра.