Първи майчин урок      - Иван Караиванов

                                                             „Има само детство и смърт.И нищо по средата…”

                                                                               Гаустин.Избрани автобиографии.

                                                                                                       Георги Господинов                     

 

    Чудно и необяснимо  нещо е детството!Всеки по своему се връща към далечните години на тази крехка възраст.Но не знам защо винаги ,когато ми изплуват в паметта незабравимите детски години с всички момчешки лудории и преживявания някак естествено в тях  се вплита и образа на майка ми.Та какво е детето без закрилата на майката?!Сега от позицията на съвременните удобства в бита и услугитесе чудя,  откъде майка ми е намирала сили в онези годинина село, преди шест-седем десетилетия , да се грижи  за нас- три деца да  сме  изрядни за училище, да участва в полската  работа, сама да меси и пече хляба, да готви, да се грижи се за домашните ни животни, та даже и да  намира време  вечер да отиде на поредна репетиция в читалището за предстоящото театрално  представление,в което взема участие.При това настроението вкъщи  да се поддържа във ведра и приятна  обстановка,защото майка ми като работеше обичаше да пее.В репертоара й имаше десетки песни понякога с по-весели ,понякога по-тъжни…

 Но  всъщност тук исках да разкажа случай от далечното ми детство  с по-педагогичен макаренковски сюжет, а именно-един мой детски спомен,припомнен преди години от майка ми.

  Бях на  пет-шест години.Ходех на детска градина,която се помещаваше в училището във    родното ми село Врабево,Троянско. Тогава селото имаше много деца.Не си спомням точно,но в първо отделение  на училището в 1944г постъпихме 46 или 49 деца. Но в детската градина бяхме  повече и там падаше голяма игра,но за наше съжаление се изискваше  ред и дисциплина.

   Аз,като всяко друго  селско дете,сутрин виждах на улицата деца,които отиват на училище,но и стада от овце,кози и крави,отиващи на паша.

                И така- в този  ден бях излязъл на терасата на къщата ни  към улицата.Беше       мрачна дъждовна есенна сутрин. Оловно-синкава мъгла  забулваше   селото.Това за Врабево не е  често климатично явление,защото разположението му го прави  едно проветриво място.

                Дали  от детски  каприз ,а нали и понякога настроението сутрин  много зависи от това какво е времето,този ден реших да не  ходя в детската градина.Ами  наред с всичко приятно там трябва пък и да  си  послушен,да  ядеш каквото ти сервират,а и да спиш след обед в определен час.Друго е да си си  в къщи,да правиш каквото си искаш,а и да те глезят по-върастните.След краткото проучване на обстановката изтичах при майка ми в кухнята.

 -Днес няма да ходя на детска градина-намусено казах на майка  ми и  зачаках ответната реакция.       

 Тя ме погледна със спокоен поглед.

-Добре, щом така си решил!Няма да ходиш в  детската градина,но ела да ти покажа нещо-каза  майка ми  и ме изведе отново на терасата пред улицата.

  А тази сутрин нали валеше дъжд!А по нашата улица, като   завали, и  досега се стичат всички  води от баира над селото от по  по-горните  улици,покрай „Костовци”,покрай Иван Калчев/”околийския”/, покрай „Бабастаните” и Томийца ,през дувара на чешмата  на площада на „Камъка” и оттам към долния край ,та ча-а-а-к до долчината на  „Шаповец”.

     В този момент по улицата  минаваше  стадо овце,пастир на което беше Димитър Койновски.Ние,децата изпитвахме  страх от този особен човек поради външния му вид и поведение.Той беше един недъгав мъж,трудно се движеше и като върви си влачеше краката ,а като говори издаваще  трудно разбираеми думи, само някакви  звуци.Но животните, които пасеше, го разбираха и  вървяха в строй пред него.И тази сутрин беше преметнал вълнената шарена торбичка,наметнат със скъсаната вълнена качулка, покриваща износените му калпак, потури и абичка,от които се стичаха струйки вода от дъжда ,а цървулите му джвакаха в локвите  кал и вода.

-А,а,а ,сус,ваш ..а  мам ..ка-размахваше тоягата тази сутрин бай Димитър след стадото,което не беше нужно ,защото овцете чинно спазваха указанията му.

Намусен гледах тази картина ,опрял главичка между две колонки на терасата с впити в тях  двете ръчички. На фона  на тази картина майка ми ме погали   по главата и тихо ми каза:

-Виж сега ,ти си избери.Ако сега не ходиш на детска градина,а като по-голям не посещаващ и  училище,не искаш да  се учиш,ще станеш  пастир като дядо ти Димитър.Отива  той на пасището днес , цял ден ще го вали дъжда,ще се свива от студ ,ще трепери под някое дърво през целия ден.Като огладнее по обед, ще бръкне в мократа торбичка, ще извади и  развие мокрото месалче с парченце сланина и глава лук,ще отчупи парче от коравия хляб  и прав ще обядва.Ще пасе овцете  още няколко часа и  привечер ще подкара обратно стадото, уморен и премръзнал.А утре пак същото- с кривака след овцете...Но,ако учиш ще бъде друго-ще пораснеш,ще имаш образование  и ще станеш като твоя кръстник Иван Тутеков.Той е учил,завършил е, и сега е в друга държава- Германия.Живее и работи в голям хубав град- Мюнхен,говори по радио Донау, ти го слушаш по нашия апарат „Орион”. Той говори на чужд език,на немски и затова не му разбираш какво казва.Ти знаеш ,че когато си  идва в България и идва у нас,   ти донася хубави играчки.Сигурно си забелязъл,че като  започне да говори,така увлекателно разказва,че  всички  присъстващи го гледат в устата и слушат с интерес какво е видял и постигнал.Нали всички се допитват до него като по-учен и грамотен.Та ти постъпи, както прецениш  и  си избери дали да отидеш днес в училището…

   Те това се казва дилема-избирай съдбата на  дядо Димитър Койновски или на д-р Иван Тутеков.!

   Тогава  в детската ми прагматична главичка  веднага се явиха играчките,които ми донасяше моят  кръстник Тутеков.Особено си харесвах една от тях- мотоциклетче с двама войници на него.Като  му навиех пружината  с ключето,то с приятен шум се въртеше в кръг ,а от ауспуха му излизаха искри...Чудна играчка,на която хем се   радваха,хем  ми завиждаха  всички деца от махалата,когато всички ние с любопитни очи,насядали на пода в  кръг,  пускахме да обикаля моторчето  с двамата войници,в надпревара кой има право да навие пружинката за поредната  демонстрация.

   Аз останах навън сърдит ,а майка ми се прибра и ме остави без да  говори повече.Оставила ме е ,явно, в минути за размисъл, както сега  се казва пред избори.

 Минаха години . Бях забравил този случай ... Но, по  някакъв повод, ми го припомни майка ми  като  каза:

- Оставих те тогава сам на терасата пред улицата,исках да разбера как ще постъпиш.След малко,когато се върнах, любопитна да видя какво правиш, на терасата нямаше никой..Излязох на улицата,бързо отидох до чешмата над „Камъка,”  пред „Ганеците”,погледнах към училището  и те видях  да тичаш към детската градина,към училището..Беше стигнал за минута-две на 200-300 метра от нас, чак до „Кунеците”,до къщата на леля ти Стана .Видях мократа ти косичка да подскача от усиленото тичане,без да се обръщаш назад. Още тогава разбрах,че ти  си направил своя избор за цял живот!Само се усмихнах и си казах:”Сине,поне да беше си взел довиждане и чадър,че вали дъжд.” 

   А сега,седемдесет и пет години след този случай едва ли е достатъчно,но друго не мога да сторя ,освен застанал пред майчиния гроб отново да изразя своето синовно признание като изрека:” Благодаря ти,майко,за прекрасния урок.Наистина не се отклоних от избрания още тогава път….”