Жената от пазара - Рая Вид

            Накрая, след масите, на парче извехтяла, прокъсана рогозка, се беше свила дребна възрастна циганка, а пред нея имаше стар голям панер, пълен с круши. Нещо трепна в мен, като я видях и кой знае защо се спрях. Обичам круши, но гледах не тях, а жената и дълбоките ѝ бръчки. Тя ли беше?... Едва ли!... Ами, ако вече не е жива? А пък може и тя да беше…          

            - Айше, пак ли си тук? Колко пъти да ти казвам, че трябва да имаш разрешително и да плащаш наем, за да продаваш на пазара… И тия круши, чии са?           
            - Какво говориш, господин полицай? Мои са. Друго нямам… Не крада – отвърна старицата и тежко въздъхна – Трябва да се яде нещо. Не мога само да я карам на круши… Нали виждиш какви времена са – никой не купува вече дървени лъжици, а и ръцете ме болят… Децата ли? Всеки си е грабнал пътя, само аз им липсвам на тях и на внуците…
            Тя е! Циганката… Имаше ли значение каква е? Беше интелигентна природно и говореше добре. Дали ме помни? Кой знае! Може и други такива да е имала в живота си като мен и въобще да не се сети коя съм… Чакай, чакай! Кога я видях за първи път?
            Отдавна беше… Пак на един пазар. Вървяхме дълго. Не знам какво търсехме, но се спряхме и започнахме да гледаме някакви дървените вретена и лъжици.
            - Айше, това е детето – рече баба, а мама ме задърпа нататък към другите сергии.
            Тогава пак трепна нещо в мен и дълго се чудех какво е. После минаха години и разбрах. Наричаха я Копанарката. Правеше от дърво с ръцете си какво ли не – дори и корита… Като пораснах, я търсех, но не знаех къде точно се намира и оглеждах пазарите, за да върна миналото си…          
            Мама имала тежко раждане с брат ми в старата къща на село. Едва е оживяла. Гърдите ѝ се пробили на седем места, а бебето все плачело. Животът ѝ бил труден. Времената също. Бременна ходела да копае и жъне по цял ден с парче твърд хляб от нахут и два кисели домата от трушия или стрък праз... Нямали са друго, освен много зълви и девери и всички били все гладни, а нивите големи, засети с жито и царевица, та за добитъка да има... Не е искала да ражда други деца. Страхувала се е - едва са спасили брат ми, а после той все боледувал... Когато съм се появила, баба за всеки случай ме е давала на циганката Айше да ме дохранва, за да бъда здрава и силна като нея...       
            Една вздишка се отрони от гърдите ми и ме върна в действителността. Взех един плод, поизтрих го малко в ръкава на блузата си и отгризнах. Сокът потече в устата ми и се сетих за крушите на село. Бяха същите. Стомахът ми се сви от детски спомени…
            - Колко ги даваш? – попитах тихо и тя назова цената. След това ме огледа, сякаш мене щеше да купува, а ръцете ѝ се разтрепериха.         
            - Ах! Да, да… Тия очи ги знам – чисти и дълбоки като езера – рече тя, а на мен краката ми се подкосиха. Не можех да повярвам. След толкова години, ме помнеше още… В този миг се питах дали, ако събера пари за всичките круши на света, щяха да стигнат да се отплатя?           
            Не се пазарях, както правеха другите, купих целия панер. Не взех плодовете. Исках тя да ги продава отново и отново, за да има с какво да живее и да си плаща наема за мястото на пазара. Когато жената пое банкнотите, аз задържах грапавата ѝ, леко мургава ръка, наведох се ниско и я целунах, като едва успях да кажа:    
            - Благодаря!... Благодаря за всичко, майко Айше!         
            Хората ни гледаха и се чудеха. Откъде можеха да знаят, че тази жена ме е гушкала много като бебе и от нея съм наследила здравето, безгрижието и усмивката, както и да живея ден за ден и да се раздавам на другите… Срещали сте щастливи цигани, нали?... В този миг разбрах едно - добротата нямаше цвят, нито родина, нито възраст…           
            Старицата се надигна, пристъпи едва-едва и ме прегърна. Погледът ѝ беше влажен, но изпълнен с нещо мило и топло. Сълзите ѝ се стичаха по набръчканото лице и тя ги поглъщаше бавно. Старите тенекиени пендари на гърдите ѝ задрънчаха също така, както някога, когато бях в люлката, а мама тъжно плачеше, че не ѝ стига млякото…  Повече не я видях, но споменът за нея остана завинаги в мен… Айше беше част от мен и аз от нея. Тя, циганката – оная, другата - моята млечна майка!...