Гръм удари - Рая Вид

            Тракийска народната песен се носеше, а гласът на мама се извиваше тъжно, сякаш разказваше за нейния труден живот. Отдавна не бях я слушала да пее. Тогава не знаех още, че е за последно. Може би е предчувствала, че си отива от този свят и не ми отказа, като я помолих. Слушах и си представях миналото на тая скъпа за мен жена…        
            Щом извисяла вечер глас, когато била мома, дядо зарязвал овцете по баирите и тичал към селото, да не би някой да я откредне. Татко разправяше, че заради това нейно пеене се влюбил в нея. Съжаляваше на стари години, че не я пуснал в Радиото, та свят да чуе нея и тя свят да види, а съсипала здравето си да се блъска по чуждите ниви... Съдба, какво да се прави!… Жънела, трудно ѝ било да работи и да ме носи в утробата си, а хората все я карали да пее. Не издържала един ден, помолила се: „Боже, смили се! Направи така, че това дете да не може да пее!“ После едва не ме родила на нивата… Години след това се упрекваше с думите:“Да съм знаела, да поискам от Всевишния глас да ти даде, та да пееш в радост и мъка, не да плачеш само“…
            Изведнъж навън притъмня. Светкавица озари небето и силен гръм удари, та чак прозорците на старата ни къща издрънчаха. Мама спря да пее, въздъхна и започна да разказва, без да я питам:
            „…Не беше валяло отдавна в селото. Бабите се кръстеха и се молеха. Момите се събраха и тръгнаха от къща на къща на “пеперуда”. Така хората наричаха този обичай за дъжд. Бяха облечени в стари дрехи и със себе си носеха менче с вода и китка от коприва. Момците се задяваха с “пеперудите”, като пареха босите им крака с нея.           
            Стопанките на домовете поливаха по един бакър вода на момите и ги даряваха с пари или продукти за благодарност. Песента им се носеше из цялото село:      
            ”Пеперуда лятна     
            на двора се мята.    
            Дай, Боже, дъжд    
            да поникне ръж!      
            Жито да береме,     
            пита да ядеме.”      

            На същия ден обикновено се правеше и маслосвет за дъжд и против градушка. Два попа пристигаха тогава от съседното село и на поляната, горе на високото, над лозята и си пееха каквото трябваше, ама не им го разбирахме. Един от селяните пробиваше със свредел дупка в някое дървото, а свещениците поставяха в нея масур, пълен с овче или краве масло, след което я запушваха с восък. По същия начин се поставяше масло на още две дървета на различни места на поляната, така че да се образува триъгълник (пиростия), ако мислено се прокараше път между тези три места.      
            Другите момичета разправяха, че било интересно и на мен много ми се искаше да отида и на”пеперуда,” и на тоя “маслосвет”, ама баба ти не ме пусна, че малка съм била още, едва дванадесетгодишна. И взе, че ме прати първо за вода на селската чешма с тежката кобилица, а после на дръвника, дърва да насека, за да напаля после пещта и да опека хляба. За там не бях малка... Замахнах аз с брадвата, но изведнъж се чу гръм, блесна в очите ми светкавица и ги освети. Не помня нищо. Паднала съм на земята, а после гръмотевицата минала през брадвата, отскочила оттам и опърлила брадите на поповете, които бързали да се приберат в селото си. Пострадали и опашките на двата коня, впрегнати в каруцата им. Прекръстили се свещениците и замърморили под носа си:
            - Отче, прости ни, ако не сме сторили нещо според нрава ти, ама толкоз знаем, толкоз можем... Амин!            
            Отминала ги гръмотевицата, явно се ударила в нещо метално на каруцата, отскочила пак и се провряла в комина на крайната къща, която за добро или зло, се оказала… бабината. Там в огнището, заровена в пепелта стояла скрита манерка с ракия. Когато дядо се прибрал по-късно, намерил само сплескано и пробито парче метал“… 
            Мама млъкна и се разтрепери. Отново гръм удари и плисна силен дъжд, а аз се върнах пак в онова, нейното време. Свестила се тя, но уплахата ѝ останала за цял живот… Дълги години при мълнии, тя подскачаше и цялата трепереше. Имаше го за божие наказание, че навремето не отишла с другите моми за дъжд да се моли и все разправяше, че в такова време ще предаде богу дух…        
                Три месеца, след като написах разказа за нейното дъждовно детство, мама почина... Не успях да ѝ го прочета, нали имаше много работа и все бързахме да приберем всичко, та да не остава... Времето се оказа тогава слънчево, нищо че беше ноемврийско...
            Днес, ако беше жива, щеше да е навършила 91 години. Не успях да запея като нея, не успях да ѝ напиша друг, по-хубав разказ, не успях да я помоля за прошка, не успях да разбера,че си отива. Просто се държеше до последния миг и по телефона ми казваше, че нищо ѝ няма и ще се оправи, защо да ме притеснява да я взимам при мен, какво ще прави сред чужди хора и кой ще се грижи за двора на село...              
            Две години след кончината ѝ, написах стихотворение:            
Запалих свещ голяма,          
прекръстих се,         
помолих се,   
разрових спомен,     
сълзи пророних...      
Ще ми прости ли мама?

Животът тежък бил,
не искала, но ме родила.
Помагах
ѝ с каквото мога,
не успях, не я зарадвах,
не я направих аз щастлива.
Дали ми е простила?

Далече съм,
да бъда с нея все не мога.
Не опазих къщата,
нито в село двора.
Кукумявки грачат,
пустее днес и гроба…

Прекръстих се,
помолих се,
запалих свещ голяма,
разрових спомен,
раздадох жито, но...
Дали ми е простила мама?

И отново гръм удари, а аз се свих като уплашено малко зверче, без своята майка…