Кметицата - Анка Келешева

            Беше някъде в първите години след 9-ти септември 1944год.

            Активистите в малкото ни градче довели от друго селище един много тих, кротък, внимателен, отзивчив и уважаван човек – баща ми - и го направили... кмет. С делата си той напълно оправда гласуваното му доверие. А кметицата?! Майка ми беше красива, с бяло, обло като пълна луна лице, с големи тъмни, засмени очи, естествено къдрава коса, чаровна усмивка, мила, много добра жена-направо си беше светица. Кметуваше си татко, а мама си стоеше като ханъма, затворена вкъщи. Хората не я виждаха да излиза никъде, освен да отиде до магазина за покупки или до пазара.
            В общината работеха предимно млади хора, които можеха и добре да се трудят, но обичаха и да се веселят. Не минаваше празник да не се съберат на банкет. На самия празник беше много тържествено. Целият градец ехтеше от музика и песни. Много колективи посрещаха задружно празника и се веселяха. В общината почти всички участващи в тържествата ходеха семейно. Изключение правеше кметът/баща ми/, който винаги, неизменно беше сам. Един път не го видяха да заведе и жена си /майка ми/. От какво се срамуваше да тръгне и тя с него? Не разбирах, малка бях и не го корях. Мама нямаше голямо образование - завършела само 7-и клас, но то не беше по нейна вина. Беше най-голямата от пет деца. Дядо бил комунист и лежал по заторите, а баба правела и шиела каишки на налъми и се е мъчела сама да отгледа и изхрани многобройната си челяд. Мама нямала средства да продължи учението си, а била умна, ученолюбива и имала голямо желание да учи, но трябвало да  помага вкъщи. По-малките й сестрички и брат й я наричали ”како-мамо” А била и много талантлива- рисувала добре, била романтична душа и обичала изкуството - участвала в самодейна трупа и играла в постановката „Големанов”. Пеела много хубаво. Имала звънлив, меден тлас... Спомням си една нейна песничка, която тя пееше, шетайки по двора:

„Пред бащина ми родна стряха
липа се красна зеленей.
Кацнал е на липата славей
и сладка, звучна песен пей,
ах, песен пей!”

             Слушах я прихласната, та тя надпяваше славея! Но беше и си остана неоткрит, неразработен талант.
            Колкото до образованието на кмета, той беше завършил гимназия, но животът му беше дал голям опит в отношенията с хората и в решаването на ежедневните проблеми. По това време нямаше телевизия и понякога аз ходех на кино сама и рядко с мама. Тя гледаше с интерес до забрава и така се вживяваше в случващото се на екрана и забравяше, че това е само роля и след миг героят ще оживее, но сълзите й се стичаха и мокреха красивото й лице.
            Нямаше човек не само в махалата, но въобще, когото да не посрещне с добра дума, със съчувствие, със съвет, да не направи нещо добро за другите. Беше кметица само на думи. Служителите  на татко, го осъждаха, одумваха го другите хора, но той, иначе много скромен и сериозен човек, си знаеше своето - кметът на банкет, нищо че беше пълен въздържател - пиеше само лимонада, а жена му – затворена вкъщи. Тя да си знае къщата, да му ражда деца, да ги гледа (бяхме три момичета, нямаше детски градини), да пере, да готви, (а тя беще много добра домакиня и готвеше много вкусни гозби), да посреща мъжа си и да удовлетворява желанията му. Домът ни светеще от чистота, градинката пред него грееше с нацъфтелите рози и други цветя. Милата ми майка!
            Когато татко почина, много хора отидоха на погребението му, но когато мама тръгна за оня свят, 15 години след него, се извървя почти цлия малък град да отдаде последна почит на тази добра, но неоценена и подтискана женица.

            Сега има много кметици, не като съпруги на кметове, а сами, нагърбили се с голямата отговорност да решават проблемите на селището и да оправдават доверието на хората, издигнали ги на този висок пост. Спомням за мама, другата кметица - тази, която мълчаливо, безропотно вървеше до своя другар, подкрепяйки го, вдъхвайки му вяра и надежда, извършила скромно своя истински подвиг...