Изборът - Михаела Маркова

В живота си сме изправени пред редица избори всеки ден. Но има такива, които предопределят съдбата ни. Ще ви споделя за моя най-важен избор. Ще ви разкажа историята на моя живот.

            Седях в "Чакалнята" и търпеливо очаквах реда си. Опитвах се да скрия вълнението си от неизвестното, но всичко в мен трепереше от вълнение. Бях подготвен и знаех реда, по който всичко се случваше и това ми даваше малко увереност. Знаех, че имам право да реша сам къде да отида, дали да се кача на този "полет" или да го отложа. Може би най-впечатляващото от церемонията е възможността да видя потенциалните си "посрещачи".

            Ролята на "посрещачите" е изключително важна.Именно те са тези, които те поемат,  настаняват и запознават с непознатата  действителност. Те са тези, които се грижат всичко, от което имаш нужда да ти бъде осигурено. Има "посрещачи", които са по-емоционални (те обсипват с внимание и грижи, понякога дори досаждат, но са изключително добронамерени); има авантюристи (те могат да ти покажат места и преживявания, за които дори не си чувал, но понякога са опасни, защото са доста крайни), има и такива, които те предоставят на трети лица (там причините са най-разнообразни - от кариеристи,  до лицемери, които уж са искали да дойдеш, но после са размислили и няма как да те върнат обратно). Има и едни, които не те искат. Много е тъжно, защото ти си похабил своя полет, а не само, че няма да те посрещнат с топла прегръдка, но има възможност и принудително да те изхвърлят от борда.

            Потънал в мислите си не усетих кога дойде и моят ред. Този най-съдбовен момент е вече факт. Тук е светло, просторно, уютно и много приятно. Чувствам лекотата на въздуха и давам знак, че съм напълно готов да започвам с Избора си.

            Това, което последва наистина ме изненада, защото беше неочаквано и много емоционално. Пред мен се отвори сякаш жива картина. Тогава я видях за първи път. В мига, който я зърнах нещо се преобърна в душата ми. Млада, красива, елегантна жена с тъмни дълги коси, беше коленичила, вплела ръце в молитва и тихо плачеше. Тези сълзи никога няма да ги забравя. Те носеха мъка, тайни желания, най-съкровен копнеж и една изречена молитва. Очите й светеха и гледаха към небето с едничката мисъл да бъде чута. И ето ме, аз съм тук. Чувам я, виждам я, усещам лекия аромат на жасмин, който се носи във въздуха. Така ми се иска да я погаля, да я прегърна, да изтрия сълзите й и да я и обещая, че всичко ще бъде наред. Искам да съм там сега, за да я хвана за ръка и да бъда нейна опора. Именно в този момент Тя се изправи, избърса сълзите от очите си и тръгна към вратата. Исках да й кажа да почака, за да ми разкаже нещо повече за себе си. Нея вече я нямаше, но аз усещах болката й. Бях готов да обърна света, за да я направя щастлива.

            Предложиха ми да разгледам и други "посрещачи" - някои по-разговорливи и по-весели, но аз отказах. Вече знаех, че искам да отида при момичето с нежна усмивка, тъжни очи и мирис на жасмин. Направих всичко, което се искаше от мен, дори помолих за по-ранен трансфер. Бях наясно, че имам време, но повече не можех да чакам - Тя, имаше нужда от мен.

             Тя току що беше претърпяла някаква операция. Все още слаба и стабилизираща се, отпаднала физически и духом и точно тогава пристигна първият сигнал, за моята поява. Разбира се срещата ни щеше да е добре планирана. Щяха да изминат 38 седмици преди да се видим. Това е времето, в което се тестваме един друг, за да сме сигурни, че изборът е бил правилен.

            Няма да забравя как я изненадах с новината за пристигането си. Когато разбра, че е "избрана" очите й отново се напълниха със сълзи, но този път бяха от щастие. Истинско вълнение, радост и емоции преливаха в сърцето й. Вече не можех да я видя, но усещах, че това е радост като полет на пеперуда. Душата й се разтвори и тя можеше да кажа на глас, че молитвата й е чута.

            Това вълнение не я напусна и тя всеки божи ден благодареше, че е получила този дар. Времето минаваше, а ние все повече се приближавахме до срещата си. Пътят беше изпълнен с много перипети и изпитания.

            Не исках да й причинявам какъвто и да е дискомфорт, но за съжаление това не беше възможно. Опитвахме се да се напаснем един с друг и да хванем общ ритъм, защото това беше от изключителна важност. Чувах я как ми говори, виждах как подготвя всичко за моето пристигане и усещах топлината на ръцете й. Онези две ръце, които в онзи ден видях да се молят, сега ме милваха, макар и от разстояние.

            Измина едно шеметно лято и полека настъпи есента. Тя ми разказваше какви са цветовете на листата, как мирише прясно изпечената тиква и колко прекрасно е всичко навън. Усещах любовта на още един човек, който от време на време ме закачаше и искаше да си играе с мен. Няма как да остана безразличен, това беше другият "посрещач". Истината е, че те двамата са страхотни. Обичат се, уважават се, но имаха нужда от мен, за да им дам още една причина, за да бъдат още по-влюбени.

            Започна да става все по-студено ... явно зимата беше дошла. Тогава дойде и най-голямото изпитание за всички ни. Аз си играех както обикновено, а тя стоически издържаше на моите капризи. Понякога я държах будна по цели нощи, ей така, за да си говорим. Обичах среднощните ни срещи, защото тогава беше тихо и можех да чуя още по-отчетливо как бие сърцето й. Радвах се на джинджифиловите сладки, които ми правеше в ранните часове на деня.

            И така като си играех една нощ, започнах да се въртя, но този път не можех да спра. Опитвах се да направя нещо, но бях като хамстер на въртележка и без да искам слезнах малко по-надолу от позволеното. Тя много се притесни, явно изпитваше болка, но някак издържа до сутринта. Моят приятел я заведе в болницата, където й казаха, че има много сериозна опасност да ме загуби. Ах, какъв страх изпитах в този момент. Аз просто си играех, не исках  да стане така. Тя ме прегърна силно и ми изпрати цялата нежна сила, на която бе способна, въпреки болката, която изпитваше. Известно време се наложи да си почиваме и двамата, а аз преустанових нощните си разходки и активни занимания. Малко преди Коледа и двамата се чувствахме много добре. Тази история вече беше отминала, но още помнехме колко ни беше страх.

            Дойде новата година, която отпразнувахме тихо и спокойно. Вече започваше обратното броене. Все по-силно усещах любовта й, а вече имах възможност да й показвам, че аз съм там вътре. Много обичах да си опъвам крачетата, все пак пътувах в пълен лукс, където получавах всичко когато и както поискам. Оставаше ми много малко време тук вътре. Знаех, че всичко съвсем скоро ще бъде различно. За този "тестови" период от 9 месеца успяхме да се опознаем и обикнем. Тази жена беше готова да даде живота си за мен, а дори не ме беше виждала.

            19 Февруари 2017 година е денят на моето раждане. Това беше краят на едно дълго пътуване и едно голямо начало. Моите "посрещачи" бяха повишени в най-гордото звание родители. Е, няма да лъжа изтормозих ги и на финала. Исках да се появя впечатляващо и успях. Той й държа ръката през всичките 12 часа, даваше й сила и смелост. А, аз се радвах да ги видя така сплотени и развълнувани.

            Настъпи заветният миг. Пристигнах! Гол, бос и много уплашен, защото всичко е толкова голямо и различно. И тогава се появи Тя. Момичето с голямата усмивка, очи пълни със сълзи от радост и нежен мирис на жасмин. Веднага я разпознах. Това беше Тя-моята майчица, моята закрила и моят най-важен избор. Тя ми даде живот, а аз й дадох смисъл да живее!

 

С обич: Емил Марков

 

П.С. Мила мамо, когато стана зрял и отговорен мъж, който е изправен пред дилема, ти обещавам да препрочитам това писмо. Така ще си напомням, че няма нищо, което да не мога да постигна. Знам, че винаги ще си до мен, защото за теб аз съм всичко. А, за мен ти винаги ще си най-важният Избор.