Втори шанс - Михаела Маркова

            Нощната тишина бе проглушена от детски плач. Тя, грижовната и всеотдайна майка скочи в съня си и тръгна към своето новородено отроче. Застанала до бебешката люлка, преглътна сълзите на умора и недоспиване, а мислите й я върнаха в деня, когато разбра, че очаква своята рожба. Тя помнеше всеки миг от онзи паметен момент, когато всичките й молитви бяха чути и чудото бе факт. 

            Все по-често сътворението не се случва лесно. Не знам заради времето ли, заради храната, която консумираме, нервите и стреса, който преживяваме или нещо в хромозомите ни тотално се е объркало, но да "направиш" бебе си е истинско предизвикателство.

                        Мъжът й я обсипваше с целувки, пламенни и страстни. Прегръдките му бяха силни, но нежни, защото вече трябваше да пазят бъдещото си "щастие".

            Има жени, които могат да се похвалят с безпроблемни бременности. За съжаление съдбата й бе отредила едни дълги и мъчителни месеци, съпроводени с много изпитания, неизвестни  и молитви.

            Жената- бъдеща майка е склонна да понесе всичко и да изстрада всяка минута в името на своето неродено дете. Тя е склонна да не дава воля на собствените си желания и пориви само защото може нещо да навреди на плода, който носи.

            С всеки изминал месец тялото й се променяше, а тя приемаше това с широка усмивка. Но истинската промяна настъпваше дълбоко в нея. Всичките й мисли, въждeления и тихи молитви бяха отправени само в името на живота, който растеше вътре в нея.

            Природата е съвършена в това отношение. Правеше чудото на сътворението и караше света на бъдещата майка да се преобръща, за да я подготви  за най-важната й мисия. В душата, в мислите си, в цялата си същност тя се превръщаше в майка.

            Сърцето й биеше учестено, защото нейна скъпа приятелка вече е на път към болницата и само след броени часове ще държи в ръцете си своето дългоочаквано бебче. Споделена радост, защото последните месеци, двете заедно преминаха през всички трудности и предизвикателства на бременеенето. Посети я още в болницата. Гледаше я как нежно милва своята новородена рожба и погали с любов вече напредналия си корем. Тайно си пожела времето до срещата с нейното любимо момченце да измине бързо.  

            Понякога съдбата разбира молбите ни погрешно. Наистина я срещна с момчето й,  но по-скоро отколкото тя очакваше и много по-рано отколкото бе планирано.

            За последните 5 години сме свидетели на тъжната статистика на 28 %  преждевременно родени бебенца. Вярно е, че медицината е доста напреднала, но тази ситуация е предпоставка за редица усложнения.

            Едва в началото на 7мия месец тя усети онази позната силна болка в корема. Беше влизала 6 пъти в болница през последните 6 месеца, но въпреки това всичко с бебето се развиваше по план. Поради тези чести "изненади" от малкия разбойник, тя беше приготвила абсолютно всичко по списък, включително комплект за изписване.

             Мъжът и грабна чантата и потеглиха по вече познатия маршрут. И двамата очакваха, че ще ги приемат в спешния кабинет, ще минат няколко прегледа и ще им кажат, че има още време и всичко е наред. Уви, този път нещата бяха различни. Малкият юнак беше решил, че срещата с мама трябва да подрани. Тя, истинската, горда и и силна жена събра целия си кураж и отказа упойка, искаше да е в пълно съзнание, когато се появи нейният дълго чакан принц. След няколко часа на родилни мъки, изтощено й от болка тяло даде нов живот. В ранните часове на неделния ден, тя прегърна за първи път своята рожба. Да, беше мъничък, но тя напълно вярваше в професионализма и уменията на специалистите, в чиито ръце беше животът на "живота" й.       Уморена, но емоционално заредена тя само питаше, нали всичко с детенцето й е наред. Макар и майка само от броени минути,  вече бе склонна да даде живота си за това създание. Долови обърканите погледи на лекарския екип, но го отдаде на "извънредната" ситуация. Изпрати отрочето си и дълбоко въздъхна. Той вече беше тук!  Смисълът на съществуването й, съкровената й мечта и най-скъпо нещо. Няма думи, с които да се опише пламъкът, който свети в очите на майката при вида на рожбата й. Скъпото й бебенце беше изнесено и поставено в кувиоз, където щеше да прекара известно време докато наддаде достатъчно и може да диша само. Тя не си бе представяла първата нощ далече от малкото си съкровище, но уви. Този 1,7700 кг любов бе нужно да са под постоянно наблюдение и в специално помещение.

            Никога няма да забрави чувствата и емоциите, които я връхлитаха. Беше самотна, а мъката й се засилваше когато донасяха за кърмене бебето на жената, с която деляха обща стая. Тя беше чела, че в много европейски държави позволяват на майките да кърмят своите недоносени бебета и да прекарват време с тях.

            Всеизвестен е фактът, че споделеното време на родилката и новороденото оказва благоприятен ефект върху двамата. Доказано е, че това регулира пулса на бебебто, помага му да наддава по-бързо и има успокоително действие. Разбира се изключват се случаите, при които има опасност за живота на детето.

             Защо тук в най-голямата АГ болница в България това не е позволено? Нима нашите специалисти не разбират, че отделянето на майката от новороденото й дете, няма да доведе до нищо добро или  се спазва "добрата стара" практика. И двамата страдат, усещат необяснима празнота, вместо да бъдат заедно и да се учат взаимно как да се обичат и да съществуват "като едно цяло". Дано скоро всичко това се промени, защото е една необяснима недомислица. Нали най-важни са майката и нейното дете.

            Макар и с дълбока празнота в сърцето си, тя успя да поспи няколко часа. В мислите си тя бдеше над своето скъпоценно злато. Някакво тревожно чувство се настани в сърцето й. Малко по-късно вечерта настъпи суматоха в коридора. Чуха се разтревожените гласове на лекарския екип. Стъпките подминаха стаята й и тя се успокои. Каквото и да се случваше явно не е с нейното бебе, щом никой не я вика.

            Слънчевите лъчи вече се промъкваха в стаята. Бяха изминали около 24 часа откакто бе станала майка, а беше виждала момченцето си за не повече от 10 минути. Минути изпълнени със сълзи от щастие и много страх от неизвестното. Продължаваше да усеща страшната буца в корема си. Но си обясняваше това вътрешно напрежение с факта, че бе отделена от радостта си. Очакваше с нетърпение новините от сутрешната визитация.

            Вратата се отвори и в стаята влезна целия нощен екип. Изглеждаха много изморени и сериозни. В този момент двете майки се спогледаха, а в очите им се четеше страха от най-лошото. И наистина за една от тях, нищо повече нямаше да е същото. В тези секунди всяка се молеше новините да не касаят нейното детенце.Оказа се, че през нощта, точно когато е усещала тежестта в стомаха си, нейното детенце е получило мозъчен кръвоизлив. Светът й рухна. Тя дори не успя да чуе и разбере подробности. Всичко потъна в мъгла.

            Шумът от бързо движещ се автомобил я извади от унеса и върна в настоящето. Тя погледна празното креватче в хола и осъзна, че плачът идва от дълбините на съзнанието й. Люлката не беше разглобена, защото тя не се поддаде на предложенията на медицинския персонал и заръките от доброжелателни приятели, които я съветваха да се откаже от своята рожба, защото така се процедира с "проблемни деца". Тя беше майка на момчето с кристално сините очи и го обичаше от онзи миг, в който видя дългоочакваните две черти на теста за бременност. Пред каквито и трудности да я изправяше съдбата, с каквито и предизвикателства да трябваше да се бори, тя нямаше да се откаже, защото майчиното й сърце нямаше да й даде покой. Тялото й му даде живот, а любовта й бе в състояние да напарви чудо и да даде Втори шанс, дори когато никой друг не вярва в него.