ИНТЕРВЮ ЗА МАЙКА МИ - ВАСИЛ Ю. ДАСКАЛОВ

-Избройте няколко приятни спомена с майка Ви, още от най-ранното детство.

-Събуждам се от сън, на бабиния диван в Ямбол, а майка ми влиза изненадващо. В града е по работа и се отбива да ме види. Спомням си ласката й. Донася ми едни такива малки пластмасови камиончета в основните цветове: жълто, синьо, червено. Самосвал, боклукчийски, кран. Друг спомен: мъча се да заспя, но никак не съм добър в следобедния сън. Преструвам се, правя се, че ме е унесло, но майка разбира, че само се преструвам. Спомням също си как се будя нощем, бил съм на три сигурно и бързам да се преместя на тяхното легло, да се гушкам между мама и  татко и така да спя. Или как майка ми ме скрива в защитната си прегръдка по време на земетресението през осемдесетте. Усещам се сигурен между ръцете й. Стъклените вратички на секашетата се разтварят под напора на вибрациите... За щастие сме далеч от епицентъра. По-късно, ходенето по спортни лагери на морето, събирането вечер с какичките, които слушат Скорпънс и Металика, големия рапан, който шефът на мама използва като пепелник.

-Кажете ми какво е за Вас да дадете интервю за майката?

- Да кажем, че изпитвам потребност да говоря за нея. Ние си оставаме много близки.

-Притеснява ли Ви вероятността тя да прочете някога това интервю?

-Не много. Да. Най-вече защото ще засегна теми, които са болезнени за нея. Затова разчитам, интервюто Ви да не набира голяма популярност. Да не стига чак до нея.

-Кой период ви беше най-труден? През какво минахте?

-Самотата е трудна. Няма по-лесен и по-тежък период. След развода на родителите ми, аз останах да живея с нея. Имахме известно време заедно, бях още в гимназията. Сега, когато тя поглежда назад, си казва, „бяха тежки години, чудехме се как да си платим тока. Не ни беше леко, но пък си бяхме заедно“. Знаете ли, изминалото време преобръща възприятието ни за болката. Човек не мери толкова силата, колкото качеството и отзвука. И в този смисъл, майка ми вижда и някои чисто човешки ползи от онзи „след-разводен“ период. Последните години прекарани заедно вкъщи: майка и син.

-Искате ли тези времена на смутен преход да се върнат?

-Не. Не мисля, че бих ги изживял по-добре. Щях да се впусна в по-смели решения. А после да се измъчвам още повече. Деветдесетте имаха своя чар, но в нашия дом имаше основно тъга. Не бих се справил с нея (с тъгата).

- Чувствате ли се виновен, за това, че не избрахте да живеете с майка си след като завършихте висшето образование?

- Не. Човек трябва да избере най-добрия път, или по-добрия. Не бива да се самоограничаваме, да опропастяваме шансовете си само и само да бъдем по-близо до близките си. Напоследък често мисля как тя щеше да се чувства ако професиите ни не ни разделиха в различни градове. Стигнах до извода, че болката никога не изчезва. Колкото и добър син да съм, не съм способен да излекувам раната от изгубената любов.

- В такъв случай чувствал ли сте се ограничен заради дълга към  майка Ви?

- Донякъде, да. Никога не съм бил готов на авантюристични стъпки, на Еразъм, бригада в Щатите или на работа в чужбина. И тази липса на готовност отчасти е изтъкана от липсата на самочувствие и хладнокръвие, а те на свой ред са родени от потиснатите юношески години. А те... от развода. Ние двамата взаимно трябваше да изживеем краха, да попиваме един –друг неприятната тягост. Съвсем логично като студент аз имах усещането, че, отивайки в София, съм се отдалечил максимално далече от майка ми. И че по-далече няма как да има.

- Вашата грижовност въпрос на дълг ли е или и на лична емоционална потребност?

- Емоционално. След половинката, майка ми е човекът с който най-много комуникирам (изключвам общуването на работно ниво във фирмата). Тази връзка, тези обаждания заместиха приказките ни на бара вкъщи, когато аз бях тинейджър и й говорех за актуалните музикални звезди по MTV. Познавам мъже, които рядко чуват майките си и го правят по задължение. Докато между мен и нея е напълно споделена потребност. Започнахме да говорим по телефона, когато оранжеви и сини автомати за фонокарти караха студентите да се редят на опашка. Импулсите летяха, а аз се чудех как да преразкажа последните няколко дни в рамките на две минути и половина. „Добре ли си? Здрав ли си, храниш ли се?...“- питаше тя. Тогава й пишех и много писма, за да изкажа повече неща. Тя ми отговаряше, с песимистични страници с един такъв напрегнат почерк. Тя е майка, тя живее заради мене. Затова гледах да й пиша писма, първите две години изпратих около четиридесет. Сигурно бях единственият в курса, който пишеше писма на майка си, но за мен това си остава една красива и дълбока постъпка. Много по-морално от това да се напиваш или да въртиш няколко гаджета едновременно. Може би малко старомодно, но телефонните разговори бяха скъпи тогава. А и аз винаги съм бил обстоятелствен. Обичам да пиша и да се обяснявам. После телефонните станаха по-достъпни. Като завърших и започнах работа, си купих и първия мобифон. Намирахме се по-лесно. Сетне дойдоха на власт безплатните минути. И така през последните 4-5 години се чуваме почти всяка вечер. Понякога няма какво да си кажем и обсъждаме „ланския сняг“. Но важното е, че говорим нещо, че се чуваме, че сме един вид заедно. Защото така сме го усетили.

- Тази прогресия в разговорите, не е ли израз на социалното развитие на младия човек?

- Да. И тя, а аз живеехме по-добре през новия век, заплатите ни се покачваха, а цените на техниката падаше. Днес всеки от нас живее по-добре от вчера. Гледаме над нещата. Даже когато тя трябваше да се пенсионира, основният въпрос беше с какво ще запълва времето си, а не колко пенсия ще вземе.

- Вие работите от близо 14 години, тя е работила до миналата година... Нямаше ли как да се съберете, да измислите нещо? Или Вие предпочитахте да се развивате далече от нея?

- Първо и двамата не сме достатъчно оправни, не поемаме рискове. Затова не сме го измислили. Иначе аз имах нужда да се поотракам, да споделям квартира с млади хора. Като тинейджър бях твърде затворен и това беше огромна грешка. За беда на майка ми и като цяло на всички  майки, децата се развиват по-добре, когато живеят самостоятелно от родителите си. Синовете трябва да бъдат изнервяни от половинките си, а не от майките. Иска се независимост, която винаги носи тъга у майките ни. Не зная какво бих променил. Нищо. Аз нямах куража, нямах хладнокръвието да подобря нейния живот. Не мислех на едро. Всъщност нагледно нашите „импулси“ по телефона показват как, с развитието на технологиите и пазарите, хората живеят по-добре. Не говорим за глезотии и лукс. Тук се касае за възможността да чуваш детето си всеки ден. И да можете да се изпонаприказвате. Ето, спомням си този глагол от лекциите по езикознание в Софийския, като пример за натрупване на представки. Една парадоксална символика на времената, когато всъщност с нея нямахме възможност да се изпонаприказваме.

- Какво да кажем на младите майки, чийто деца отлитат рано или късно?

-Ще кажем, че така е редно. Не живеем в средновековието, младите не орат ниви и не спят в задруга с още няколко поколения. Но връзката, отношението с майката не бива да се губи. Има един период на оттласкване, на странене от домашните ценности и от компанията на родителите. Обикновено, когато децата възмъжават. Разбираемо е, изведнъж се хвърляш в други интереси, за да се правиш на зрял мъж. На самостоятелен. Но уважението не бива да се губи. Аз никога не съм си позволявал да говоря на майка ми като на някой мой връстник, на жаргон... Но чувам младите да го правят. И го намирам за безкрайно обидно, дегенериращо. Всяка майка осъзнава, че детството (на детето й) е прекалено кратко. Десет-дванайсет години, после родителите стават досаден контрольор на назряващата самостоятелност. И един ден – телефонна формалност, веднъж в месеца и освобождаване от внуци по време на ваканции. Като юноша аз имах общ език с майка ми, ние си бяхме като брат и сестра, които си разказват и споделят. Най-добър приятел. Не съм попадал в отлива, нито тогава, нито никога. И все пак именно хората, с които си най-близък, могат най-лесно на те направят уязвим. Понякога и поради факта, че всичкото ти добро не е в състояние да ги излекува. Не всички нейни фактори и емоции са под мой контрол. И ако усетя, че нещо е помело ведрото настроение, трябва просто да изчакам сивотата да отмине.

-Как си представяхте този разказ за майката преди да го напишете?

-Много по-песимистичен. Щях да се ровя в разни записки от дневниците ми от 97-ма и 98-ма, или още по-тежко – да преразкажа писмата й от студентските ми години. Щеше да стане някак твърде сиво. Нали сега с нея гледаме над нещата, фокусираме се върху настоящите радости. Като че ли интервюто като жанр раздвижи темата. Вкарахме и малка провокация, нали така, под надслов „Да се отдалечим от родителите, за да се развием по-успешно“. Американците направо си натирват децата, надалеч, за да ги направят по-силни и успешни. В друг щат, виждат ги само на деня на Благодарността. Дали американските майки приемат по-лесно тази раздяла? Така или иначе, за да приемеш по-бързо нещо, трябва поне да имаш човек до себе си. А когато си избрал самотата като по-правилното решение, ти отнасяш в дома си всички съпътстващи я последици. Всъщност когато се стигне дотам, правилно решение няма. Остава ти само да чакаш телефона, да чуеш гласа на сина си, за да се