Боже, колко мъка има по тоя свят - Първан Киров

  “Животът е жесток, но понякога за майките е особено жесток. Няма по – лошо нещо от това да погребеш децата си” – помисли си Любо, докато гледаше как леля Бонка бе коленичила до гроба на сина й Петьо и скубейки косите си, плачеше сърцераздирателно. Свещеникът беше приключил със заупокойните молитви и всички присъстващи се бяха наредили един зад друг, за да хвърлят шепа пръст върху спуснатия затворен ковчег. Към него се насочи и Любо, но не черната зейнала дупка бе обект на вниманието му, а воплите на клетата майка. Той преметна пушката на рамо, с която по традиция бе стрелял във въздуха в чест на починалия си приятел ловец и лекичко пристъпи до клетата жена. Протегна ръка и внимателно я докосна по рамото:

   - Искаш ли да ти помогна с нещо, лельо Бонке? Ела поне да те закарам до вас. Изтощена си от мъка и не е добра идея да вървиш точно сега сама по улиците.

   - Жив и здрав да си, Любчо – едва промълви леля Бонка. – Две момчета родих, здрави и яки, и двете си отидоха без време. Кому сторих толкова зло, че Бог ме наказва така? Кажи ми какво да правя? Сама останах на света!

   Очите й плувнаха в сълзи и тя отново се разплака. Тежка и жилава буца заседна в гърлото на Любо. Той с усилие я преглътна, качи прегърбената жена в колата и бързо потеглиха към село. През целия път не си продумаха, като младият мъж с усилие избягваше да гледа отражението на лицето й в огледалото. Стигайки пред схлупената й къщурка, тя бавно слезе от возилото, мъченически помаха за довиждане и се запъти към желязната пътна врата.

   - “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” – с тази мисъл Любо натисна газта и се отдалечи надолу по пътя.  

   Леля Бонка бе жена, която с голяма обич и внимание беше отгледала двамата си сина Николай и Петър. Въпреки, че малко след раждането на Петьо мъжът й внезапно почина, тя храбро продължи да се бори с несгодите на живота. Нещастието се случи петнайсетина години по – късно. Николай тъкмо завършваше гимназия, когато два дни преди бала пиян шофьор блъсна младежа насред селото. Нищо не можеше да се направи – лекарите в линейката само констатираха смъртта. Погребаха Николай облечен в костюма за бала. Колко много плака тогава леля Бонка, очите й пресъхнаха. Всеки ден ходеше на гроба му и му разказваше за нещата, които й се случваха. Говореше с мраморния паметник като с жив човек. Накрая преливаше с вода, слагаше запалена свещ в оставената за целта пластмасова чашка и хлипайки, тихо се отдалечаваше. Единствено я крепеше мисълта, че Петьо е жив и здрав и, че е до нея.

   Любо и Петьо се познаваха отдавна. Бяха близки приятели и много се подкрепяха и уважаваха. Като ловци от местната ловна дружина те всяка седмица излизаха заедно на лов. Пазеха много хубави спомени и бяха рамо до рамо в добро и зло. Докато смъртта ги раздели. Преди два дни леля Бонка му се бе обадила, за да му съобщи, че Петьо е починал от инфаркт. Смъртта винаги заварва човек неподготвен – каквото и да правиш, каквото и да мислиш, никога не можеш да си напълно готов, за да посрещнеш изпитанието. Чувстваш се напълно безпомощен. Така беше и сега. Със сълзи на очи той изпрати приятеля си в небитието. Беше му тежко, а какво ли беше в душата на майката.

   Любо мечтаеше да стане писател. В свободното си време пишеше разкази, които изпращаше до разни редакции за публикуване. Рядко получаваше хонорари, но често творбите му намираха място сред страниците на редица издания. Няколко дни след смъртта на Петьо, Любо реши да му посвети творба. Искаше му се по своему да увековечи приятеля си. Написа кратък ловен разказ, който още на следващия месец публикуваха в известно ловно списание. Пратиха му по пощата екземпляр от броя, който той подари на леля Бонка.

   - Нека това бъде мой подарък и спомен за Петьо! – каза Любо, подавайки списанието на показалата се на портата жена. - Това е най – малкото, което мога да направя за теб, лельо Бонке! Приеми отново моите съболезнования!

   - Много ми е мъчно, Любчо! – преглъщайки сълзите си, едва продума тя. - Никога няма да преживея този кошмар! Явно съм белязана да живея във вечни мъки. Знаеш ли какво е да виждаш децата си единствено от снимките на надгробните им плочи. 

   Тя облегна глава на рамото му, а раменете й се разтресоха от силен плач. Той не издържа, обърна се настрани и на мига усети как по страните му се стекоха горещи сълзи.

   Изминаха се няколко години. Любо се премести да живее в града, задоми се и все по – рядко си идваше на село. Така се случи, че веднъж пътуваха с жена си в бързия влак към родното му място. Беше горещ летен ден и в тясното купе беше задушно.

   На една от големите гари влакът продължително спря. Слизащите пътници бързо се пръснаха по перона, изчаквани търпеливо от тези, които искаха да се качат. След няколко минути наоколо слегна необичайна тишина. Любо понечи да се изправи, за да си вземе книгата от сака, когато силен писък накара кръвта му да се смрази. Веднага се надигна и се надвеси през прозореца. До една от вратите на вагона, между композицията и перона, бе паднала възрастна жена. Тя се бе хванала за колелетата на влака и викаше колкото й глас държи. Началникът на гарата се беше обърнал в друга посока и сякаш бе глух и сляп за случващото се.

   Без да се замисля, Любо излезе от купето, на бегом премина през коридора и скочи на перона. За секунди той се озова до изпадналата в беда жена. Слезе при нея, хвана я за раменете и с помощта на случайно притекъл се на помощ младеж, успяха да я измъкнат от сигурна смърт. Крепейки я леко, Любо помогна на непознатата да се качи във влака и я въведе да седне в тяхното купе. Поднесоха й вода и обилно напръскаха лицето й. Тялото й още се тресеше от преживения шок.

   - Благодаря ти, баби! – проговори жената с немощен глас. – Ако не беше ти, сега щях да съм на оня свят. Жив и здрав да си, синко и да имате много деца с това хубаво момиче!

   - Нищо кой знае какво не съм сторил, бабо! – скромно отвърна Любо. – Ако не бях аз, друг щеше да ти се притече на помощ. Важното е, че си добре и си се отървала само с малкия дявол.

   След известно време жената се отпусна и започна да разказва за нелекия си живот. Била десетгодишна, когато загубила майка си. Баща й убили във войната, а мъжът й починал от тежка болест. Родила двама сина, но и двамата загинали в катастрофа миналата Нова година, навръх празника.

   - Никой не ми остана, баби! – не се сдържа непознатата, устните й се сбърчиха и тя заплака. – Няма при кой да ида, всичките ми близки измряха. Но най – тежко ми е за децата, баби! Две момчета родих, здрави и яки, и двете си заминаха млади и зелени. Кому сторих толкова зло, че Бог ме наказва така, да остана сама на света. Знаете ли какво е да виждате децата си единствено от снимки и от надгробните им плочи?

   Любо сведе поглед към пода, сякаш се чувстваше виновен за съдбата на нещастната майка.

   “Животът е жесток, но понякога за майките е особено жесток. Няма по – лошо нещо от това да погребеш децата си” – помисли си отново той, като вдигна поглед и се загледа през прозореца.

   Незнайно защо, в този момент в главата му се промъкна една фраза от произведение на гения Йордан Йовков:

   “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже”.

   Тази случка остави дълбока бразда в съзнанието на младия писател. На следния ден той реши да напише разказ, в който да опита да разкаже за тежката съдба на майките и за способността им да обичат до гроб. Надяваше се тези, които го прочетат, да осъзнаят важната им роля в живота на всеки от нас и от време на време да им поискват прошка, дори и да няма повод за това.

   Любо завърши разказа си, озаглави го с мисълта на Йовковия герой, запамети файла и го пусна да се принтира. Търпеливо изчака устройството да свърши работата си, внимателно извади листовете от отвора и ги прикрепи с телбод. Още веднъж прочете текста. Не знаеше какво да мисли. Винаги беше критичен към творбите си.

   В този момент до ушите му достигна тракането на съдове откъм кухнята. Майка му миеше чиниите от обяда, а най – вероятно някъде около нея беше и жена му. Стискайки листовете в ръка, Любо се надигна от стола и се запъти към тях.

   - Майко! – рече той, като влезе при жените. – Искам да прочетеш нещо. Много ще се радвам, ако ти хареса.

   Жената нищо не каза, само избърса ръцете си в закачената до мивката кърпа, взе листовете от ръцете му и седна на масата. През цялото време докато четеше погледът й беше съсредоточен и сериозен, а като свърши лицето й се разтегна в умилителна усмивка.

   - Написах го за теб, мамо и за всички клети майки по света, принудени да носят кръста на своята съдба. Прости ми, ако някога съм те обидил или наранил.

   - Прощавам ти, синко! И ти прощавай грешките на старата си майка! Безгрешни хора няма, а ние сме именно хора, за да си прощаваме.

   Майка и син силно се прегърнаха. Не след дълго разказът му беше публикуван в известен местен вестник с подзаглавие “За майка ми”.