Житие на една майка - Михаела Чобанова

-          На толкова години съм станала, дъще, аз такова чудо не съм видяла!

-          Какво толкова е станало, местим се, то в България пари няма!

-          Че за какво са ти парите? То и ние с баща ти нямахме, ама се оправихме.

 По нашевреме, както обичаш да казваш- по времето на динозаврите, нямахме голям избор. Поне относно изкарването на пари. Всичко беше едно и също за простите хора, няма частен бизнес, няма далавери…краднеш нещо, вярно, ама не и да забогатееш от него.

 Баща ти беше от обикновените хора. Без знатни родители, не и с висок успех в училище. Остана си със средно образование, сега не съм сигурна, че не е можел да учи, защото е бил глуповат, или защото бабини ти нямаха тази възможност. Пък и няма значение. Спокоен човек беше на младини.

 Та влюбихме се, взехме се, нищо ново не казвам. Бяхме си добре четиридесет години, лека му пръст на човека. И пак, както си му е реда и деца имаме. Дано Господ те пази.

  Но ти не си първото ни дете, ти си третото. Имаше брат, първата ни рожба бе момче. Ех, как се радвахме, когато забременях, с какъв трепет чакахме. Дойде време, роди се Димитър. Прекрасно момче, бяло, със сини очи като баща ти. Приказен бе! Растеше здраво и будно момче. От него останаха купите на стената в мазето, онези от футбола.

 Тренираше, много тренираше, чак до изнемога. По цял ден риташе топка, а и с баща ти вечер след работа. Докато готвех, ги гледах през прозореца. А баща ти се разтапяше, първороден син, всичко за него даваше. Прибираше се уморен, знаеш, миньор беше, не е лека работа, а веднага с Митко да поритат. Аз след работа ще го прибера от градина, ще си поговорим, па го пусна на двора да чака баща си и се заема с домашната работа. Когато се уморяваха, идваха, хапваха, баня и в леглата. Докато го приспивах, му гледах сининирте по краката, дето се беше ритал за топката с другите деца, сложа му един компрес с риванол, па отида и аз да легна. Мъчно ми бе да го гледам все така охлузен, но насън се усмихваше, па и риташе. И насън беше футболист.

 Не ни било писано дълго да му се радваме. Стана на осем години, а аз забременях пак. Такава радост беше. Митко много искаше брат, та да ритат заедно. Времето наближаваше вече. 

 Един ден, както си е нормално, ми изтекоха водите. Викам Митко от двора и тръгваме към болницата. Колко време съм раждала няма да ти кажа, ама не го пожелавам на никого. Дълго се мъчихме, Анелия не искаше да излиза, беше заседнала. Да, второто дете бе момиче, но Митко каза, че и нея ще я научи да рита. На следващия ден ме срязаха, за да я извадят. Оправих се, малко трудно бе, имаше след това инфекции, та пак ме отваряха, но и това не е важно.

 Важна е Анелия. Такова момиченце, мила ми дъще, никога няма да видиш, поне докато не станеш майка. Истинско ангелче, то аз и исках да я нарека Ангелина, но баба ти не ми позволи, тя доста се месеше, лека й пръст и на нея. Много красива беше сестра ти, а с Митко толкова много си приличаха. Двамата бели, синеоки, изписани….

  Митко беше добър батко, гледаше я, и мляко й даваше, и играчки, и той я научи да пълзи, да гука. Всичко й показваше. Казваше: „Трябва да се постарая, че по-бързо да отидем да ритаме!” Аз си мислех, чувала съм, че по-големите деца ревнуват. При нас нямаше такова нещо. Щом Анелия започна да яде от нашата храна, той от чинията си даваше. Искаше да й го сдъвче даже, ама аз не му давах. А вечер пак си беше на двора. Чакаше баща ви, че да поритат малко. А аз оправя Анито, па ги извикам на вечеря. И пак по старо му, с компресите по краката като заспи.

  Стана той на десет години, дойдоха от един клуб да го искат, да играе за тях при младежите. Такава радост бе, такава гордост. Никое друго дете не беше ходило да играе футбол при професионалистите. Пуснахме го с баща ти, а той си идваше всяка събота и неделя. Така и стана по-добре. Че не беше при нас. Ама мъчно ми беше за него…

 Анито стана на две години и започнаха проблемите. То злото не идва само, ама и не подозирах какво ни чака. Мислех го Митко, как ли се оправя, кой ли му прави компресите. Баща ти пък ни жив, ни умрял. То десет години да правиш едно и също нещо след работа и изведнъж да спре, не е лесно. Посърна този човек, състари се, болести започнаха да му се появяват. Не ни се радваше както преди. А на Анито й бе най-мъчно, ходеше в стаята на Митко да го търси, викаше: „Бате, бате!” ама него го нямаше. На обед я слагах с негова тениска да спи, да й мирише на него. Пък и на мене… Много започна да плаче това дете…

Аз си мислех, че плаче за него, но после се оказа, че може да не е било така. Пък може и от двете да е било, знам ли. Болна беше Анито, не можа да се пребори. По рождение било, чудо било, че издържала толкова, ама като не си знаел ти идва като гръм от ясно небе. То не знам има ли начин човек да се приготви за това, дори да е знаел. Лошото бе, че се измъчи ангелчето ми малко. Половин година страда. Уж я лекувахме, уж всякакви лекарства пробвахме, че и от Германия й донесоха, ама не помогнаха. Без коса остана, без зъби, без вежди… Това, което остана от нея, бяха прекрасните очи. И едни огромни сенки под тях. На две години и осем месеца издъхна детенцето ми, поне беше в ръцете ми, набучкано със системи, но в ръцете ми.

 Аз после много не знам как минаваха дните ни. Митко идваше, но вече не всяка седмица, баща ти все в двора се занимаваше, а аз из къщи уж нещо правя, ама нищо насреща. То чакахме Митко да дойде, да живне къщата. А бе пълна с живот до скоро, когато Анито се роди…

 Но един ден Митко не дойде. Колата катастрофирала. Полицаи позвъниха на вратата вечерта, а аз вече се чудих на кого да се обадя, да питам какво става. Той не закъсняваше, като кажеше час. Спортист, дисциплиниран. Викаха ни да разпознаем тялото. Не знам кой е бил виновен, аз си останах съвсем сама тогава. Баща ти изчезна, бе сянка. А в мен- черна дупка.

  Бог ли ни съжали, не знам, но след тази страшна вечер, може би месец след това, се оказа, че съм бременна с теб. Мила моя, без да ми се обиждаш, не те исках. Не мислех, че мога да те гледам, да те обичам, както заслужаваш. Нямаше нужда друго ангелче да носи товара ни. Но не можах да те махна, късно било. И по-добре. Никога не съм съжалявала, че се оказа така. Обичам те много, ти си всичко за мене. За три деца те обичам, знаеш го.

Роди се, прекрасна, същата си като брат ти и сестра ти. Ама си с късмет. Треперила съм много, да не стане нещо. А ето те тук, жива, здрава, красива, изучена, че и хубав мъж си намери. Ти ни спаси, когато се роди, с баща ти бяхме пътници отдавна, а виж го него, поживя още 22 години. А и моето време не е свършило, внучета съм се наканила да гледам.

 Само не разбирам, защо казваш, че ти е тежко. То без пари не може, ама не трябва те да ти тежат на душата и да те почернят. Кажи, че по-голямо щастие ще дириш. А внучетата да ми пращаш, там на двора ще играят, ще поритат, а аз такива бухти ще им спретна!

Ето такава беше майка ми!