ПИСМОТО - Стоянка Атанасова

Майка ми е сладкодумна, добродушна и може би затова има много приятелки. Тя ги радва с изплетени от нея дрехи, с плодове или зеленчуци от двора, с цветя, семе за посев, разсад, със съвети за здраве и житейски проблеми. С някои от приятелките си тя си пише от дълги години и когато наближава празник, купува картички, мартеници или пък изпраща колети с храна. Една от приятелките й е леля Цанка, която на младини живееше в град Сопот и пееше в хора на Вазовските машиностроителни заводи. Нейният мъж бе военен и по нареждане семейството се премести да живее и работи в град Варна. Спомнях си бегло децата й, защото когато бяха в Сопот, не знаех, че майка и леля Цанка ще си пишат писма повече от тридесет години. Обикновено мама ми предаваше поздравите й и ми показваше ту новогодишна картичка, ту мартеница, изплетена саморъчно от жената.

Бях при родителите си, когато се получи писмо и майка ме помоли да го прочета на глас. В него леля Цанка описваше съдбите на толкова много непознати за мен хора: разказваше за сина и снахата, за зетя и дъщерята, за внуците и техните приятели, за съседите, за общи познати, които живееха в различни места на България и Европа. Мама с интерес следеше съдбите им и ту се радваше, ту се натъжаваше. Тя познаваше хората от предишни писма. От текста разбирам, че от няколко години леля Цанка е вдовица и живее сама. Тя пише:

„Аз когато съм сама и си пускам гласа - пея, пея вместо да плача. Колкото повече пееш, гласът се поддържа. Където съм пяла, чудят се, особено моите приятелки. И тях така ги уча - вместо да плачат - да пеят.”

Дали затова - когато слушаме български народни песни виждаме устните на певците да пеят, а през същото време сърцата ни плачат!