ПРЕЗ ВРЕМЕТО - Дора Вучкова

Рядко я посещавам, далече е от дома ми и моя град, но продължавам да го правя, когато си идвам тук. Портата хлопва зад гърба ми и гарвановият грак на пантите прозвучава съобщаващо за мен в общата тишина на селцето. Улицата завършва до дворчето и оттук започва широка поляна, тук-там избуяла от многото пролетни дъждове, на места прошарена с безброй жълтурчета. Пътеката от портичката до къщата белее със стари плочки, обрасли с пача трева. Искам да извикам, но няма кой да ме чуе, вече никой не живее тук. А до скоро бяха тук – баба Злата и дядо Петър. Събирам смелост и тръгвам. Виждам ги сякаш да седят под лятната стряха върху измазаната с червеникава глина земя. Тя събрала ръце със сплетени пръсти, той, стегнат и пъргав за годините си. Старостта е побелила косата и мустаците, но усмивката му някак младее. Облечени в градски дрехи, купешки, старите одежди бяха отдавна изоставени, но за тях често се говори.

     Баба Злата беше родила една каруца момчета, но момиче Господ й не даде. За женско я мъчел мeракът, но нямаше. Дядо Петър й казвал: – Що не намерим едно, че да го отгледаме. Толкова много сираци и още повече бедна челяд по селата. Обикаляли двамата от село в село, все може да има къща, където да  казват: „Аман от женска челяд!”  Попитали тук-там, но кой ще си даде чедото!  Човекът от плътта си и частица не дава.  Имали заделена някоя и друга пара. Дисаги са ги хранили, случвало се е и златна пара да мине през ръцете им. Да опитат, пък…. Видели една къща – пълна с деца. Подават се от вратата и прозорчето като зайчета, още не са хванали пътя си. Слабички, дребни, ще им се прекършат вратлетата. Види се, голяма сиромашия. Баба Злата праща дядо Петър да търси роднини, да се завърти покрай тях, че да видят какво ще излезе. Майката на онези дечица имала брат, намерили го. Не виждал как ще стане тази работа, ама да попита сестра си. Кой ще си даде детето! На другия ден пак отишли в тази къща. Жално им било на всички, цяла нощ не мигнали, ама нали е голяма челядта, пари отникъде, майката щяла да даде най-мъничкото.

    Баба Злата ми разказваше за първи път тази история, събрала ръцете си, те  лежаха безжизнени  на престилката. – „Когато влязохме, таман беше изскочило от коритото Надето, нашата нова Надежда. Майката решеше косицата й. Прибра я, завърза я с вълнен конец, облече я в прана дрешка. И го целуна. По петичката го целуна, че то беше босичко….  Посегнах да взема детето, а майката взе, че развърза кърпата от главата и я пусна пред очите си. Ей така, като перде я смъкна, да не гледа, докато заминем. Все така стоя.

   Минаха години. Край мене порасна то, нашето Наде. Все след мене беше. Питка да омеся, посяга към брашното, пера ли в коритото, и на него ще дам да се мъчи. И да продавам вретена и лъжици – пак сме двете заедно. Викат ми хората: - Много ти е бяло момичето – рекат ми и жените. А аз им отвръщам: - Под чадър съм го люляла, затуй.

   Седна да ми починат нозете и да покажа кое вретено как пее и то седне до фустата ми, на земята. Ей таквоз момиче порасте и на стол не беше сядало. Пък винаги засмяно, пък обично, пък милозливо… Дойде време да го омъжваме за нашенско момче, деца си завъди. И за техните сватби дойде ред…. Тогава се сети. Не знам как стана, онези хора оттатък научили, че имат сестра дадена. Майката и тя жива още, иска да я види. Прошка да й иска, преди да тръгне за оня свят…. Срещнаха се, видяха се. Много род има сега нашата Надка. И оттук род, и оттам род. Кръвта е тяхната, ама нали с моите синове е гледано. Виждала съм как растат фиданки, преплетени една с друга, само брадва ги разделя.  Гледа ги Надка роднините си и плаче. Очите й станаха други. По-рано видиш в тях всичко, до края. Сега – тъмно. Очите й се размътиха”.

   Баба Злата спира за малко да разказва. Двамата с дядо Петър все така седят, кръстосали нозе върху измазаната с червеникава глина земя, свити и смалени. Само камъните на пътеката към пътя изцеждат светлина от деня. Задава се закъсняла магарешка каручка с фенер отпред. Светлината на фенера се залюлява край портата.  Бяхме дружки с Надето, тя бе моя съученичка. Познавах се от детството й с дядо Петър и баба Злата. Но никой в селото и не продума, че Надка е осиновено дете. Това се пазеше в тайна от всички, сякаш си е тяхно рождено дете. Хората имаха чувство за етика, на което никой не ги бе учил. Само животът.

   Помнех тази моя последна среща с дядо Петър и баба Злата. Като последна изповед преди да потеглят за оня свят. Пътят често ме води нататък до тяхната къща и когато и да мина, ще мерна простата дървена порта. Потъмняла още повече с времето и олекнала, с пръст да я докоснеше, сама ще се отвори след тежко скърцане. Надолу край къщата върбите ме водят към дерето. С годините виждах все по-приведените върби, остарели като всички старци в това село.  Стареят върбите като жителите му. Още някоя година и ще отворят хралупи.

 

   Бързам към автобуса, а той ме понася към магистралата. Оставям зад гърба си поляната, където толкова много сме играли с Надето, сбогувам се  с малката къщичка, накрай селото. Сбогувам се с тяхното и моето минало.