КЪМ ПЛАНИНАТА - Росица Иванова

Libera me                      

Едва съществувам

      на границата на болката.

Но отвъд нея

сияе радостта!

И ето – повеждам душите

     на татко, на мама

                и всичките ми мъртви –

за да оживеят,

повеждам ги в небесен танц

                към върховете, с мен

и ги предавам на звездите,

в дрезгавината

                на начеващия изгрев.

Усещам: мъката им се топи,

                те тържествуват

 

Сливаме се в лъч

и всички заедно

благодарим на Бога,

и намираме утеха.

 

      Няма смърт!