POST MORTEM - Росица Иванова

Написах твоя некролог,

но вятърът го скъса.

Повторно залепих го, но дъждът

изцяло го изми.

И аз разбрах –

не са им нужни на дърветата,

нито на хората – на никого не трябват

известията за твойта смърт,

                нашата скръб...

Дърветата са известèни вече.

Скръбта ни – те я знаят,

позната им е мъката –

първи от теб самата

я разбраха.

И за страданията твои знаят –

    когато се измъчваше,

те бяха с теб, дискретно,

без може би дори да разбереш...

Когато мен ме нямаше,

                             те бяха с теб.

То значи – винаги.

 

Отдавна всичко знаят за скръбта –

напразно ние се опитваме

да им покажем

           колко сме самотни.

И това го знаят!

Мъдрите дървета –

      те знаят повече от нас!

И затова кората им

    дъхти на сигурност,

листата им –

                на нов живот,

а цветовете мъдро и красиво

                     ронят се,

превръщайки се в плод.

 

Те казват ни:

„Бъдете като нас

и ще постигнете безсмъртието

                и живота!“

 

Листата златни – твоят некролог,

се сипят в незабрава...