*** Аделина Гончева

Всичко за  мен.

Това,  което ще ви разкажа, е за моята загуба. Един период на отрицание, безсилие и болка.

Денят, в който тя  тръгна безвъзвратно , без предупреждение , без да каже сбогом.

Бях съсипана . Много болеше и много скърбях. Видях последните и глътки  въздух и последният и стон. Не можех да повярвам сякаш беше сън, уж си  тук, но никъде те няма. Само празнота. Плаках дни и нощи, сякаш щях да я спася или някак времето да върна. Още я усещах , тук до мен, нейното присъствие изпълнено със жал и съжаление. Усещах как със мен тя страда, но не може да ме утеши.

Дълго време виждах само моето страдание. Тя едва ли бе доволна от това, че оставям всичко важно с лекота. За миг почувствах тази ласка и кураж , за която толкова копнях. Сякаш вдъхна ми  отново сили . Припомних си онзи нежен глас ,който би ми  казал  : спри и не скърби, стегни се и се изправи. Нали си моя дъщеря , не съм те възпитавала така.

 Изведнъж започнах да се осъзнавам, спрях да виждам само мен. Изправих глава и се огледах, видях това, което още имах, това което тя ми беше завещала, това за което се бе борила и съхранила и живота си на него посветила. А аз бях на път да го съсипя.

Имах дом,  семейство, но всичко бях занемарила, сякаш няма нищо друго на света освен моята тъга. И тогава се съвзех. Исках тя пак да се гордее. Разбрах, че мога да се справя. Нали ме бе създала силна жена и възпитала ме така, че да мога да се справя с всичко на света. Усетих, че тя никога не ще да ме остави, че тя винаги ще бъде част от мен. Сбогувах се и я оставих да почива. Разбрах ,че тя отново бе успяла. Дори и след смъртта си  ми помогна да бъда силна  жена, каквато винаги е била ТЯ.