Все тя, майка ми - Валентина Добрикова

Искам всичко , което пиша и говоря да бъде посветено на майка ми. Когато и където и да се върна се сещам само за нея. Тя е свързана и до ден днешен със всичко, което съм обичала и обичам във моя живот. Картинки, снимки, играчки, салфетки, всички неща които съм имала и обичала във детството ме свързват със моята майка. Нейният дъх и присъствие е  навсякъде и във всичко, до което съм се докосвала и обичала. Аз живеех и растях , а очите й следяха всяка моя стъпка, движение нагоре и напред и ми сочеха онова светло и хубаво нещо в пътя ми, което просветлява и разкрасява всички часове през дните и нощите които редом с мен сме преживявали и още преживяваме. За нея искам да ви разкажа нещо, което ми е останало в душата до ден днешен.

 Случи се така, че беше една неделя. Майка ми си събра багажа и каза, че заминава за града да остане в болница на другия ден. Така и не разбрах какво и как се случи. Мен и сестра ми ни остави на татко ми и леля ни, която повика от далечно село. Тя трябваше да се грижи за двете, защото баща ни нямаше да се справи, тъй като той беше миньор и ходеше далеч със преспиване на работа. А, ние бяхме невръстни деца и ни трябваха грижи. Останахме на лелините Сийкини грижи.

Изпратихме я на влака и когато той изчезна заедно със моята майчица, аз не знаех да заплача ли или да изхрускам захарното петле, което мама ни купи преди да се качи във влака на тръгване. Не направих нито едното, нито другото, но не усетих вкуса на захарта в това петле и нещо ми беше доста криво. Леля ни Сийка така ни стискаше за ръцете, че аз усетих сковани не само ръцете си, но и краката. Нещо стискаше гърлото ми и не ми даваше мира да се успокоя. Сестра ми беше по-силната от мен, а и тя e със седем години по- голяма, та на това го отдавах, че беше силна и зряла. Все пак леля ми в старанието си да ни угоди ни пусна до по-късно да играем на двора със другите деца, но сега някак си не ми беше сладко, както когато мама си беше у дома. Играех, но не ми се играеше. Все мислех и душата я чувствах празна. Усещах тъга. Никога не съм се делила от майка си и сега това нейно заминаване ми тежеше. Какво я болеше, че трябваше да влиза в болница. Нищо не сподели или просто аз не знаех. Децата ме викаха и насърчаваха да играем, но не ми идваше отвътре. Усещах слабост и празнота. На другия ден се мъчих да разбера какво става и защо мама замина. Някаква пустота изпълваше нашият китен двор, изпълнен със най-красивите цветя, които мама бе насадила. Имах чувството, че те усещаха също нейното отсъствие. Залиняха, а още бе едва първия ден. Кучето ни лаеше и гласът му отекваше в ушите ми някак злокобно и силно. Усетих какво липсва, ами да……маминият глас не се чуваше. А, колко ме е дразнел , като повишаваше тон да ни се кара. Сега разбирам, че това е най хубавият глас, който съм чувала някога, маминия. Даже когато мъмреше кокошките и викаше по кучето, този глас се носеше , като ехо и огласяше наоколо. Смеха и беше весел и кръшен, та се носеше във въздуха като пролетен вятър. От време на време пееше някоя от своите любими песни. Ами да, сега осъзнавам, че липсата и прави двора пуст и празен. Даже цветята отказаха да цъфтят, а кокошките спряха да носят. Това е. Няма я маминка, няма живот.  Татко замина на работа и щеше да се прибере в края на седмицата. Леля Сийка много се стараеше, но не беше същото. Сутрин две ръце ми решеха косата и ми правеха панделки, но не бяха мили като мамините. Бяха груби и непохватни, та ме скубеха. Нямаше ги моите , мамини ръце.

-  Измий се и се облечи сама, така ми казваше леля. Не си малка вече, можеш и ти да се справяш. Сестра ти вече може сама, учи се от нея. Слагаше ни да ядем нещо на масата, но то преминаваше през устата ми без да го усещам. Засядаше някъде там на гърлото и дълго не искаше да слиза в корема. Нещо ме душеше. Ама какво ли?

- Хайде храни се, нямам какво да сложа друго на масата, ми подвикваше леля, като смяташе , че не ми се яде това което е сложила. Само , ако чуех гласа на мама и щях да се нахраня с него.

Ама леля Сийка нищо не знаеше, тя нищо не разбираше горката. Така ли се е грижела за нейните пораснали вече деца или е забравила за отношението към подрастващите.  Ами аз страдах, това беше. Не, че не се стараеше милата. Като ме погалеше по-главата сякаш с камък ме удряше. Де да беше мамината ръка, лека, гальовна. Не ми беше хубаво и мило с нея. Като ми се усмихнеше насреща и зъбите й ми се виждаха, като на вълка от „Червената шапчица”. Едри и разредени зъби. Де да знам дали пък така са ми се привиждали. Не можехда скрия учудените погледи към нея. Гледах я, а не я виждах. Миризмата й ми пречеше, отблъскваше. Гледах да не го показвам, ама то си идваше отвътре.

 

Минаха два, три дни, мама я нямаше. Забави се. За мен беше цяла вечност. Леля нищо не казваше. Не, не, тя трябва да си дойде вече, така си говорехме със сестра ми. Тя приемаше по-леко това нейно отсъствие или по- точно не съм го осъзнавала. Всичко губеше смисъл около мен. Мама занесе всичките ми радостни  мигове, които ми даваше денят, заедно със себе си. Ходех по двора, излизах из село, но мисълта ми беше само с нея и нейният образ. Страшна мъка ме обземаше и не ме напускаше. Усещах, че губя нещо свято и истинско. Още повече нищо и никой не ми казваше защо замина така бързо за столицата. Дали е тежко болна и ще се върне ли? Дните ми станаха безкрайни, игрите ми не вървяха. Децата започнаха да ме отбягват, защото им станах скучна и неразговорлива. Леля ми Сийка ми стана противна. Не можех да я понасям. Каквото и да направех, тя ме хулеше и ме караше да се разплаквам. Оправяше ми леглото, но някак набързо и немарливо. Това се отразяваше и на съня ми, неспокоен , изпълнен с кошмари. А, мама като го застелеше и подпъхваше възглавничката ми спях, като къпано бебе и сънувах едни прекрасни приказки.

Когато си бяхме четиримата и татко заминаваше по седмица, две на работа, много ми беше мъчно за него и плачех, но сега ми беше повече мъка за мама и само за нея мислех. Не усещах липсата на татко. Или болката по майката е по-силна.

Какво стана с нея? Жива ли е? Никой нищо не казваше. Да не би влакът да потъна в пропаст. Сърцето ми се къса и не мога да проумея защо мълчат. По улиците, хората ме гледаха някак странно. Ама, какво става? Как ще живея без нея. По- добре и аз да умра, ако тя е умряла. Чувствах се, като изоставено коте. Като попитах леля , тя все троснато ми отговаряше, че ще се върне.

 -Е, ще се върне, ама не се връща. Не издържах и това е. Всеки ден започнах да хленча и да искам майка си.Сигурно и е писнало на леля ми, че на два три пъти се опитваше да ме поплесне по ръката. Ама, търпи ли се такова нещо бре, хора. Така си повтарях на глас и се успокоявах. Ще си дойде нашата майчица, утре, вдругиден, ама разбира се. То, защо се раждаме, ако ни липсват майките. Една нощ се събудих внезапно и щях да си глътна езика от задух. Сънувала съм ужасен сън свързан със мама. Изкрещях, полудях, разревах се, та събудих всички. Даже и кокошите закудкудякаха, а кучето виеше неистово.

-          Искам си майкатааааааааа. Искам си я нашата, любима майчица и нищо друго няма да поискам за награда.

Вдигнах висока температура от притеснение на другия ден, че леля се уплаши за мен и взе само да ми говори и гали. Усещах, че ако не се върне мама, аз ще я последвам в болницата. Ако е жива и аз ще оживея, ако е мъртва и аз отивам при нея . След два дни мъки и страдание чух глас в унес, който ми беше до болка познат.

-          Майка се върна, викна сестра ми. Скочих от леглото и се затичах направо към гласа от където го чувах. Мама носеше пълна кошница с плодове и какво ли не. Но, аз не виждах нищо. Гледах я право в очите и виждах всичките си мечти, които бях загубила да се завръщат отново. Моята майчица, нашата майка свята. Не можех да повярвам, че си бе дошла и свърши този кошмар. Мина ми бързо болестта, като видях ,че и мама е добре и сияе. Прегърнах я и не исках да я пусна.  По късно разбрах, че си е правила изследвания и всичко било наред. Радостта ми бе толкова голяма , че веднага всичко ми мина и заподскачах от сърце. Прегърнах даже и леля Сийка импулсивно. Цял ден не я оставих майка сама, а бях около нея за да не би да ми избяга пак.

 Първата нощ не мигнах цялата, като се вторачвах върху главата на мама за да се уверя, че е при нас. Бях най –щастливото дете на земята, че си имам майка.

 

 Сега мога да разкажа на всеки, че няма по болно от това да си загубил родител, а още по страшно майчица.