СИЛУЕТИ - Божидар Коцев

Трагедия, свита в детско юмруче

 

ДЕТЕТО се събуди изведнъж, както обикновено се събуждат децата, които не са искали да заспят, възбудени от някакво напрегнато очакване. Острият му слух долови шума от приближаващ автомобил, рязкото изскърцване на спирачки. В следващия миг то скочи от леглото, като малко бяло привидение прелетя покрай склада, в който сладичко похъркваше лелята, на един дъх прекоси салона за игра, трескаво превъртя ключа на входната врата и изхвръкна навън под гъстата мрежа на проливния дъжд. Без да пробират път, босите му крачета цапаха в дълбоките студени локви.

Ослепителна светкавица шибна с пламтящ камшик широкия двор на седмичната детска градина. Друга, по-бърза от нея, разсече с меча си пространството наоколо.

Задъхано, детето се облегна на желязната ограда и дълго стоя неподвижно, вперило немигащи очички в угасналите фарове на чуждата лека кола. Една огромна неизразима мъка се надигаше някъде дълбоко в него и го заставяше да стои без да мърда и да изпитва жестокостта й.

„Татенце, миличко татенце, защо не идваш, татенце!” – шепнеха посинелите му от студа устни.

Нова ярка светкавица, като фантастична огнена птица, клъвна черното небе. Силният гръм стресна детето и го изпълни със страх – остър, болезнен страх, който не изчезваше, а с всяка измината секунда още по-злобно връхлиташе върху му.

Останало почти без сили, цялото мокро и зъзнещо, като подплашено птиче, детето влетя в бялата сграда и потърси спасение в електрическия ключ. Блесналата мека светлина го поуспокои. Зъбите му продължаваха да тракат, но то постепенно усещаше как една приятна топлинка, на вълни, на вълни, залива измръзналото му телце. Кой знае защо, стори му се, че наредените до стената играчки го гледат със странни тъжни очи.

„Бим-бам, бим-бам...” – заудря приглушено големият стенен часовник. До полунощ оставаха два часа.

„Защо не идва моето татенце?” – тревожно чукаше живата машинка в златокосата детска главица.

Умислено и натъжено, нещастното дете затупка с босите си крачета по дългата килимена пътека. Когато стигна до своето гардеробче, бавно, като в някакъв транс, отвори вратичката и от джобжето на престилчицата си извади правоъгълно зелено картонче. Върху лицевата му страна бяха изписани десетки грижливо подредени чертички, под които смутено надничаха два реда колелца – шест по-големи и четири по-малки. По-големите кръгчета означаваха радостните дни, прекарани с неговото татенце, а по-малките – дните с маминка. Горкото дете! Колко пъти до болка бе изживявало всеки час, всяка минута на тези колелца-спомени! Неговата милосърдна душичка все още таеше надеждата, че татко и маминка са се скарали за малко, че рано или късно ще се сдобрят, както Гошко и Зоя от неговата група. Унесено в мечти по онзи жадуван ден, в който тримата отново ще бъдат заедно, то с безкрайна любов милваше с ръчичка колелцата-спомени. Бавно, но неудържимо, в него се наслояваше особено чувство на тъга, болка и копнеж. Бедното!? Нима то можеше да проумее със своята детска невинност жестокия свят на възрастните, където понякога омразата и безразличието погубват любовта, оковават добротата и превръщат топлината в ледена стена.

Изтощено и загубило вяра, че татко или маминка все още могат да дойдат за него в този късен час, детето постави нова чертичка на безнадеждност в своя тъжен календар, угаси лампите и тихичко си легна. Изведнъж му стана студено. С трепереща ръчичка бръкна под възглавницата и извади малка цветна снимка. Беше тъмно, но детето прекрасно виждаше трите сияещи лица – на татенцето, на маминка и своето. Колко радост и щастие го засипваше тогава! И как бързо хубавото се счупи. Почувства се така самотно, така нещастно, изоставено от всички. Мъничко и крехко, то заплака. Заплака така, както плачат възрастните, събрало в парещата болка на сълзите всичката мъка на своите пет годинки.

Навън студената нощ вилнееше. Незнайно откъде изскочилият вятър се мяташе и виеше като побесняла глутница. Дъждът безмилостно шибаше непрогледната тъма. Светкавици и гръм след гръм разтърсваха изплашената притихнала земя...

 

БАЩАТА смачка димящата угарка в препълнения пепелник, сръчно си наля от плоското шише, гаврътна на един дъх парливата течност и едва тогава обърна петте си карти. Дяволски му вървеше тази нощ. Другите трима с каменно изражение на лицата следяха как „щастливецът” тъпче купчината мръсни банкноти в дебелия си портфейл.

В този миг звънецът на входната врата остро иззвъня...

 

МАЙКАТА лежеше до своя любовник. Една ленива преситеност й пречеше да заспи. Мислите й – дребни буболечки – щъкаха около предстоящето плаване с яхтата на шишкото, хъркащ до нея.

Тъкмо се канеше дао запали нов „Кент”, когато телефонът тревожно иззвъня...

 

Двамата стояха един до друг, загледани с някаква безпаметна унесеност в покритото с бял саван детско телце. Навън дъждът бе спрял, но яхнали тежки дъждовни коне, тъмните облаци по бойното поле на небето се готвеха да излеят нов мътен порой върху студената земя. В стаята бе нахлула мъртва тишина – една незнайна, невъобразима бездна, в която чезнеше и минало, и настояще, и бъдеще.

Влезе учителката – дребна миловидна девойка, цялата облечена в черно, и мълчаливо подаде на бащата малка цветна снимка. Той я взе машинално. В следващия миг едрото му тяло се разтресе от безутешни ридания. Обезсилен, размаха ръце и тежко се струполи на леглото до своето безчувствуно дете.

Гримаса на алчно любопитство, така неуместно за момента, пробяга по гримираното лице на майката. Маникюрите й, като хищни розови животинчета, грабнаха падналата снимка, за да я изтърват на свой ред Но дори и сега маската не падна от лицето на красивата жена. Само едва доловима въздишка раздвижи високите й гърди и полюшвайки закръглените си бедра, демонстрирайки сякаш пред невидими ухажьори траурна походка, „нещастната майка”, като на ревю изнесе елегантния си светъл тоалет от скръбната стая. Високите й токчета зачукаха плачливо по мозаечната настилка.

Учителката я проследи като хипнотизирана. Инстинктивно вдигна снимката от пода и я притисна към сърцето си. Искаше й се да я постави отново в изстиналото детско юмруче, но нямаше сили да стори това. Защото тя знаеше, че миг преди да потънат във вечния мрак, последните тревожни напъни на онзи малък механизъм, който строеше живите картинки и образи, бяха запечатали завинаги щастливото някога семейство от снимката.

Бог да пази децата на България! Бог и всички ние!