МАЙКАТА ОБИЧА ДО СМЪРТТА СИ - Божидар Коцев

         Старата жена лежеше в постелята и чуваше как въздухът зловещо свири в гърдите й. Знаеше, че няма да изкара тази нощ. Беше много слаба и се чудеше как още е жива. Измъчваше я жажда, но нямаше кой да й подаде чашата с вода от масата.

Часовникът срещу нея показваше обяд. Дъщеря й беше влизала в стаята вчера по това време. Не й се сърдеше. Знаеше, че й беше в тежест, в огромна тежест, но какво можеше да направи. Смъртта не идва по желание. Утре щеше да стане на 97 години. На толкова почина и нейната майка. Спомни си как се молеше всеки божи ден да умре, за да я отърве от проклетите грижи. Сигурно сега и собствената й дъщеря се молеше за същото.

         Жаждата, която я мъчеше, ставаше непоносима. Опита се да извика: „Дъще!”, Но езикът й по-скоро би изорал бразда в гърлото, отколкото да отрони звук. Трябваше сама да си помогне. Подпря двете си измършавели ръце на леглото и се напъна да повдигне тялото си. От неимоверното напрежение сърцето й заби лудо в гърдите. Аха, да изхвръкне навън.

         Едва при третия напън успя да се полуизправи. И тогава се случи бедата. Падна от леглото на пода. Удари силно главата си и изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, видя, че часовникът показва четири следобяд. Чуваше, че дъщеря й крещи нещо над нея и с тъпа болка усещаше как я удря в главата. Скъпото й момиче се вбесяваше, когато падаше от леглото, защото можеше да си счупи я крак, я ръка. И тогава щеше изцяло да легне на ръцете й. Не че сега беше по-добре, но все пак болната стара жена можеше да се храни и обслужва сама. Едва от една седмица се залежа.

         Спомни си, когато Ганка, милата й единствена дъщеря, беше на три годинки. Детето тогава падна от леглото и си счупи и двете ръчички. Повече от месец се грижеше за рожбата си, без да се отделя за миг от нея. Дори когато ръчичките й се оправиха напълно, майката бдеше над дъщеря си като орлица над малкото. През час ставаше нощем да я наглежда в леглото.

         Но си спомни и за своята майка в същото положение, паднала от леглото, омазана в изпражненията си. Беше й ударила няколко шамара, изпаднала в ярост, че ще тряба да я чисти и пере.

         Обичта на майката и безхаберието на дъщерята. Всичко сега се повтаряше. Животът влизаше в ролята си на велик учител.

         Сълзите се стичаха от очите на старата жена. Не от болката, а от спомена. Направи немощно усилие и хвана ръката на дъщеря си, преди да я удари отново по главата. Целуна свидната ръка с изпръхналите си устни и с цялата си майчина обич. Изпълнило се до предела с тази свята обич, сърцето й спря да бие в гърдите. Последното нещо, което видя с насълзените си очи, преди да издъхне, беше слисаното лице на любимото си момиче. По същия начин самата тя гледаше собствената си майка, когато целуваше нейната ръка, преди да умре.

Любовта на майката винаги може да прощава за прегрешенията на децата си. Защото майката  ги обича до смъртта си.