ВСИЧКО  ЗА  МАЙКА  МИ - Василка Дойчева

   Майка ми. Моята мила майчица!Поколението, към което принадлежеше тя вече е на свършване. Остават ни спомените, мъдростите, които сме запомнили от тях и които с времето изкристализират  и предавайки ги на следващите поколения, те вече се приемат като нещо останало ни от паметта на вековете.

     Родена в китно селце, току в полите на Родопите, майка ми е живяла там докъм осемнадесетата си година. Баща й левент, хубавец с носия и развят перчем и сега ни гледа от снимките с оня поглед на човек, който гледа на живота откъм веселата му страна. От него мама е наследила любовта към народната музика и песните. Майка й – безспорно хубавица, каквато е подобавала на такъв юнак, на снимките /онези пожълтели, пооръфани от криене в сандъци и ракли снимки/ е винаги почтително изправена до рамото на съпруга си и лекичко зад него. От майка си мама бе наследила само очите. Зелени, котешки очи, които гледаха по детски чисто, нивно някак бих казала, но в никакъв случай не излъчваха онази студенина присъща на зеленооките. Те, очите й, просто грееха – кога с обич, кога с почуда, кога със спотаена скръб…

     А скръб в живота й имаше много. Хубавото за нея е било толкова малко, че никога не съм преставала да се чудя защо Бог на едни дал, дал, та се забравил, а от други всичко е взел. Мама определено беше от вторите. Останала сираче още на четири – пет годинки. Баща й умира от спукана язва някъде из градските болници. Тя имаше един единствен жив спомен от баща си: как вечерно време той я гушва на коленете си и двамата пеят народни песни. С това хубавото в нейния живот свършва за дълги години напред.

     Майка й се омъжва повторно само шест месеца след смъртта на съпруга си. Това е единствения жив дядо, който аз помня, защото и баща ми е останал сирак много рано.Животът захвърля майка ми в къщата на зла свекърва, в ръцете на безволева майка и пастрок, който не смее да се противопостави на майка си. И като в страшна приказка звучаха разказите й от този период на живота й. Старата въртяла домакинството. Свидела й се храната за доведеничето. Тя сипвала в паничката наполовина вода, наполовина мляко. Избирала за нея най-сухия и клисав хляб, а много често майка ми и това не получавала, ако случайно се заиграела с децата навън. Оставяли я гладна, карали я да пасе прасето и за много „провинения“ я оставяли да спи в кокошарника при кокошките. Тогава тайничко през нощта, когато всички заспивали, етървата на баба ми /те са били бездетни и до края на живота си останаха сами/ ставала и я прибирала от кокошарника и я криела да спи между тях двамата със съпруга й, та да не види бабата. Родителите на починалия й баща научили как живее детето и започнали да я пресрещат на поляната, където майка ми пасяла добитъка. Баба й започнала да й носи скрито в престилката по малко храна. Понякога сланинка, понякога сиренце и парченце хляб.

     - Аз знаех, че онази вещица ме следи. Когато баба ми носеше храна първо се оглеждах и ако я видех да ме гледа от някъде, пущах храната в нозете на баба и казвах, че не съм гладна. Защото вземех ли и трохичка, вечерта щях да ям бой. А съм била само на пет годинки…

     Дошло размирното време на 1944г. Пастрокът й отишъл запас. Малко преди това майка й споменавала, че иска да даде Марийка за осиновяване. Имало в селото семейство бездетни цигани, щели да я вземат на драго сърце. Пастрокът й поръчал докато не се върне от запаса детето да не мърда от къщата. После щели да решат какво да правят. Научили за тези намерения на бившата си снаха, родителите на баща й направили всичко възможно да вземат детето и да го отгледат. И така майка ми отново се връща в бащината си къща и заживява с баба, дядо, чичо и чана. Чана Гана, както я знаехме ние, /как да кажа/ и тя не беше с лесен характер, не са се разбирали със свекървата, но в този дом определено майка ми е получавала от по-малко горчивия хляб. Бабата и дядото всячески са се стараели да заместят родителите, което пък дразнело чана Гана и ставало причина за крамоли в къщи. Не се наемам да съдя кой крив, кой прав. Вероятно всеки си е бил прав за себе си. С добро или лошо, но майка ми израсла в този дом, сред тези хора и станала мома за женене. Израсла е в крайна беднотия. Зимно време е ходела с налъми на училище, давали са й гумени ботуши от общината, кога по бедност, кога за добър успех в училище. Много са били беднички, но на никого и през ум не е минало да я спрат от училище. Но силиците им стигнали да я изучат само до „класно“ образование – днешния седми клас. За цял живот й остана мечтата да стане детска учителка.

     И изведнъж в животът й се появил татко. Не, не изведнъж. Като изкласила от школото, дядо й я завел в града при майстор дърводелец да й стъкми едно гардеробче за чеиз. При този майстор работел първи братовчед на майка ми, а така също и татко. И той млад, строен, буен, но… още не изслужил. Останали му очичките в свенливата селска мома и започнал да натиска братовчеда Цвятко да поразпита момата има ли си някой на сърцето, свободна ли е, пък ще ли поиска да погледне с „други“ очи на градския ерген. Цвятко станал пощенския гълъб и набързичко се разбрал и с едния, и с другия. И така мама и татко се залюбили. Само, че дядо й не давал да се издума за „тоя градски хайлазин“, а още повече, че не бил си дал и „данъка на държавата“. А тогава военната служба била три години. Дошла повиквателната и татко набързо стъкмил една кутия за бижута. Било ранна пролет. Нямало с какво да напълни кутията /тя си е доста големичка и до днес се пази/, та обрал от градината току-що нацъфтелите кокичета, напълнил кутията и поел пеша към селото да поиска последна дума от изгората си.

     - Ще те чакам! – били заветните думи, които той отнесъл в сърцето си.

Тези години, през които мама чакала любимия да се завърне са едни от най – светлите в живота й. Като всяко младо момиче тя живеела с тръпката от първата любов, с тръпката на очакването, с мечтите за семейство и дом. И дочакала! Звъннали камбаните, облекли младоженците новите си дрехи, дошли роднини и близки и сватбата станала. От скромна по-скромна, на двора през февруари. Ама какъв февруари е било! Като се ройнало едно слънце, като се засмели ония ми ти кокиченца, мама само по рокля е била. А сватбения й букет е от градината на свекървата. Кокичета, един голям букет кокичета. И като гледам на снимките още колко много кокичета има в градината! Не след дълго зачакали и първата си рожба. Тя, сестра ми, се родила точно след една година в деня на тяхната сватба. И всичко хубаво за мама и татко свършва до тук.

Оказало се, че сестричката ми има някакво отклонение – фонтанелата й се затваряла малко по-бързо отколкото било нормално. Докторът, който установил това решил да изпише лекарства за забавяне на процеса, но за зла участ изписал точно обратните. Черепът на сестра ми се затворил много бързо, костта се втвърдила и нямало къде да се развива мозъкът. Лечение от тук нататък за нея нямало. Предлагали им в София да направят операция и да „разцепят“ черепа на четири, та да се разшири мястото за развитие на мозъка, но си признали, че такава опреция в България още не е правена на хора. Мама и татко не посмели да подложат детето си на неизвестното. Така си и остана. На ръст порасна колкото пет-шест годишно дете, не можеше да говори, не можеше да се храни, не знаеше, кога е гладна, не се сещаше от нищо. И така цели тридесет и осем години… Майка ми стана роб на детето си. Те не знаеха какво е почивка, не знаеха какво е спокойна нощ. Тя ходеше много семпло облечена, защото: „Който трябва да носи не може, та аз ли“?“ Никога не сложи бижута, нито отиде на фризьор. Там ходеше само да я подстригват. Не, че беше мърла, не ме разбирайте погрешно. Просто обичайната женска суета й беше чужда. И до днес сякаш я чувам: „защото сърце не ми дава.“

     После съм се родила аз. Мама съумяваше да даде на всяка от нас това, от което се нуждае. А на мен даваше и знанията си. Тези неща, на които животът я беше научил. Предаде ми любовта към книгите, преклонението към фолклора, научи ме да пея десетки народни песни. Винаги ми е разказвала за традициите и обичаите „на село“, а после и за това, което е научила от свекърва си и другите стринки наоколо. Тя беше отворен за знания човек. Попиваше всичко от всякъде. И разказваше, разказваше. Нейните разкази бяха най-доброто лекарство за мен, когато бях болна от нещо. Дори, когато си счупих ръката и първата нощ страшно много ме болеше, аз пак бях на моето си обезболяващо. Спомням си как цяла нощ повтарях едно и също: „Мамо, разкажи ми нещо от едно време!“ И мама разказваше, разказваше, а аз така се захласвах, че не усещах физическата болка. В мига, в който разказът свърши, аз пак започвах да вия от болка. И така цяла нощ. Чудя се от къде извираше всичко това? Разкази, песнички, стихчета, приказки и истории без край. С тях израснах. Слушах ги в захлас, разпалваха детското ми въображение и ме караха да живея в един вълшебен свят.       Благодаря ти мила мамо! Благодаря за цялата любов към писаното и не писано слово,  на която си ме научила. Винаги съм казвала, че Бог ме е дарил с много таланти, а аз весички ги пропилях. Сега се замислям дали наистина Бог ме е дарил или ти си ми ги предала чрез гените си и възпитанието, което ми даде. Аз мога да пея, мога да свиря или поне ходих на уроци по музика и по солфеж цели пет години, обичам да чета, но мога и да пиша. Е, до някъде развих едната си дарба, но много, много късно, за да се порадваш и ти на успехите ми. Цели двадесет и пет години си драсках стихчета и си ги кътах там някъде из пожълтелите тетрадки. И когато събрах куража да ги покажа на хората, когато издадох първата си книга, теб вече те нямаше. Винаги ще съжалявам за това свое закъснение! По-късно, когато издадох няколко книги и започнах да пиша родовата хроника, сама се учудих колко много неща от онова време помня. Все случки и събития, които си ми разказвала ти, мамо. Сякаш от дълбините на паметта ми извираха всички разказчета за едно време, за село и твоето детство. Благодаря ти за цялото това богатство, което ще нося в себе си докато съм жива!

     А какво стана с мама ли? Ами тя заедно с татко и баба ми /нейната свекърва/ се грижиха за сестричката ми, както вече споменах цели тридесет и осем години. Много пъти се питам: какво разбра мама от този живот? Отговор нямам. На погребението на сестра ми, когато свещеника дойде у дома за опелото и погледна към ковчега, не се сдържа и възкликна:

     - Кой се е грижил за това дете до сега?

А мама най-естествено отговори:

     -Ами аз и свекърва ми.

Отговорътр беше:

     -Вие сте светица, госпожо.

Не, мама не беше светица. Мама беше жив човек, понесъл на гърба си своя житейски кръст. Мъкнеше го тя по белия свят и толкова беше свикнала с него, че дори и не се замисляше, че можеше да има и друг живот за нея. Ако например я бяха дали на циганите… Или ако беше опставила болното си дете в дом…. Но не! Тя прие съдбата си и изпълни дълга към семейството си до края. Изпрати първо детето си, после отреди и свекърва си. После се порадва и на правнук, че дъщеря ми със семейството си поживяха известно време при тях, докато си направят свой дом. И тъкмо, когато му се видя края и мама казваше на баща ми:

     -Още малко, децата да си идат в къщата и като останем сами, ще си почиваме вече.

…не било писано. Залиня, обърка я джипито й, поставяше й в продължение на четири-пет месеца грешни диагнози и накрая успя да я умори. За пръв и за последен път в живота си мама влезе в болница и не излезе жива от там. Оперираха я по спешност, след два дни повториха операцията, излъгаха ни, че е добре, не ни пущаха много при нея, защото беше в интензивно и така, моята майчица, която се грижеше за всички, си отиде сама като куче от този свят. Тежи ми и докато съм жива ще ми тежи, че не можах да се погрижа за нея дори един-единствен ден. Милата мама, дори и това ми спести!

     Та, това са моите спомени за мама. Тя просто живя, за да се грижи за другите.