ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ МАМА - Йорданка Радева

Сивкав и дъждовен ден. Тук често се случва. Почти до Алпите в Бавария. Често се сменя атмосферното влияние. Докато изгрее слънцето, изведнъж руква дъжд. Небето потъмнява, става хладно, а дъждът като из ведро. Понякога вали с дни - кротко и спокойно се лее, къпе всичко наред, обира праха и по- най- малкото листенце, провира се на вадички, лъкатуши, стига и до най- скритите места и чак тогава, пренаситил и земята със себе си, постепенно спира. Срамежливо слънчевите лъчи се прокрадват иззад недоочистените от сивотата си още облаци и се затопля. В такива дъждовни дни, когато става доста студено, дори през юли хората надяват якета и топли обувки. Улиците са лъснали лица от мокрота, като че се надсмиват над хорската суета и немога. И така е цяло лято. Често се сменят дъждовните дни със слънчеви. Изпаренията след дъжда се усещат силно. Въздухът е почни постоянно влажен и задушлив. В такива дни си спомням моя роден край, далече оттук. Ярко жежко лято, което обилно ни къпе в топлика си, а птиците са се изпокрили в най- горещата част на деня на сянка, та и тях не можехме да чуем. Само някое врабче ще префюфюка набързо от клон на клон и после пак тишина. Да... несравними се сезоните тук, и там. Както и животът.Тук блести от чистота, има си ред и законност, които се спазват, и работа- стига да ти се работи. Но си мисля колко самотен е човек, дори да има любим човек до себе си, деца...

Спомням си една година, когато реших да летя за България. Чаках си полета на голяма аерогара. Народ- много. Не можах да преброя на колко езика чух да се говори, но имаше поне на пет- шест.Всеки тръгнал на някъде, грабнал по някой сак и още няколко чанти. Защо ли им е... вече навсякъде има всичко, стига парите да са достатъчни. Наблюдавах отстрани тази шумотевица- всеки по път, търси с поглед нещо или някого, други говорят високо, трети ръкомахат на някого... а други, като мен, просто седят на пейката и си чакат полета. Прави ми впечатление, че най- високо говорят италианци и азиатци. За тях като че ли домът е навсякъде. Блазе им!..Имах още няколко часа до полета си. Хора покрай мен... минават- заминават, все чужди. Оставих семейството си и поех към родния край. Който каже, че носталгията не го гони... не вярвайте! Този, който е навън, винаги я носи в сърцето си. В него има едно място като отворена рана. Колкото и добре да живееш, коренът ти те вика. Твоята земя те зове. И го усещаш в кръвта си. В мислите си. В пулса на сърцето си.Страшно е...Така потънал в мисли, не забелязах как до мен седна възрастен мъж, може би към 60-те. Съвсем близо до годините на родителите ми. До баща ми, когото вече го няма. Погледнах го, обикновен човек с огромен сак. Явно търсеше начин да ме заговори. Реших да му помогна.
- Здравейте! За къде с този огромен сак?- го попитах, поглеждайки го.
- Прибирам се. У нас. Там има кой да ме чака. Тук съм сам. Където и да отида по света, дори да съм много добре- съм сам. Само у дома не съм.

И замълча. Замислих се над думите му. И аз имам дом, далече от маминия, с деца и любима жена, но нещо все ме тегли натам. Гласът на мама да чуя по телефона, та дори и да поспорим за кратко. Да се уверя, че е добре, че се справя, макар да знам думите ѝ, които изрича винаги:

- Добре съм, сине. Справям се. Само здраве да има.

И все така. А годините летят. Вземат си от нас неусетно минутите живот, докато нищо не ни остане. Така замислен, чух пак непознатият да казва:


- Двайсет години вече съм на път. Все в чужбина. Работех като шофьор на тир към чужда фирма. Няма ден и нощ. Има само работа. Изцеждат ти силите до последно. Ако си по- жилав, ще имаш късмет да се върнеш. Ако ли не- и костите ти остават на чужда земя.
И пак замълча. Бях зареял поглед в далечината на чакалнята. А тя- огромна, цял самолет да побере.Едно дете се беше затичало и викаше, детското му гласче кънтеше и се удряше в стените като ехо:

- Мамо! Къде си, мамо?- викаше с плачещ глас на английски и се въртеше в кръг, изплашено в тая навалица от хора.Тогава една служителка го пресрещна, каза му няколко думи, за да го успокои, когато до тях застана млада жена, която държеше в ръцете си 5-6- месечно пеленаче. Погледна служителката и ѝ каза:
- Извинявам се за неудобството. Явно дъщеря ми ме е загубила от поглед и се е изплашила. Бях ей там, за да купя вода. Съжалявам.- каза тя и хвана разплаканото дете за ръка, успокоявайки го с думи.

Една възрастна жена, някъде към 80-те, с бастун в ръка едва пристъпваше, запътена към близкия павилион. До нея млад човек направляваше инвалидна количка, в която седеше възрастен мъж. Дали се завръщат или сега отиват при своите? Те си знаят...
Така и не усетих как времето измина. Мъжът до мен си бе тръгнал, а аз и не разбрах кога. Запътих се към терминала. Всичко ми беше наред и нямаше защо да се притеснявам. Исках час по- скоро да се прибера в родния си дом, там... където по това време липите ухаят с упойващия си аромат на парфюм, където усещам вкуса на домата като истински и сладостта на динята, която се топи в устата. Там... у дома, всичко е истинско. Все още. Като оня орех, който кърши пищна снага ,стигнал почти до балкона ни. Помня го от малък,беше и той младо дръвче, фиданка... Сега и той нароил годините си. Навярно е за някого драг де с плода си, де със сянката, която дарява. може би поне за птиците, които в жегите сред гъстата му шума се крият на прохлада.

Самолетът бързо се напълни с пътници. Отворих книга, като мислех, че ще мога да чета. Слабост ми бяха. Вкъщи имах художествена литература на български, немски, руски и английски език. Във всяка стая по една. Започната. Да ми е под ръка. Децата и жена ми знаеха този мой навик и не пипаха. За мен четенето на книга е свещенодействие. Загледах се през малкото прозорче, до което ми беше мястото. Още не бяхме се отлепили от земята. Стюардесата сновеше из самолета, питаше любезно дали има проблем, усмихваше се приветливо и така... докато усетихме как самолетът полека пое, засили скоростта и се вдигна във въздуха. Да, чудо е да се носиш високо сред облаците, като птиците. Една сбъдната мечта на Дедал и Икар...
А облаците... като бели причудливи планини пред нас. Самолетът току ги прониже и те останат далече зад нас и под тялото на самолета. Тогава чувстваш как си над света. И колко е нищожен човек пред могъщата природа, и колко е необятна вселената... Облаците приемат различна форма- едни са малки и ги виждаш как се сливат един с друг в далечината, други са разпрострели огромните си тела и като че ли нямат край... Не можех да откъсна поглед- във всеки един момент картината се променяше. Намирахме се между небето и облаците и едно особено чувство стягаше гърдите... Дали съм по- близо там... до баща ми... Дали и той ме усеща така... Откъснах поглед и се вторачих в книгата пред мен, която стоеше разтворена и ме чакаше. В този момент мина стюардесата и на английски попита какво ще желая. Имаше избор, но ми стигаше само чаша кафе. И се зачетох в книгата си. Така и не разбрах как изминаха двата часа полет. Пилотът вече снижаваше самолета към пистата. Личеше си как пътниците се вълнуват. Може би има кой да ги чака... Едно време ме посрещаха майка и татко. Сега... тук... ако ме посрещне брат ми- това ще е . А мама чака... Там, забила поглед през балкона, кога таксито ще спре пред входа на блока ни. И ще бърза... да ме изпревари, да слезе долу с асансьора, за да ме посрещне. Ех, тази мамина прегръдка... Колко обич има в нея... И как сила дава... Така ще запомня мама. И винаги със сълзи на очи. Да ме посрещне. Да ме изпрати. И никога укор за пътя, който си избрах. Стигаше ѝ да съм добре. А аз наистина бях добре.

     Разтвориха се вратите на самолета и заслизахме. Софийската аерогара ми беше позната. Бързо се ориентирах. Вече имах опит с пътуванията. Бях обиколил много страни в света, стигнах дори до Америка и Китай, и винаги все на път със самолет.Но най- трудно е пристигането у дома. Тук и въздухът е друг. Вървях умислен, когато някой ме потупа по рамото. Братлето ми... Как го обичах и него... Но животът ни раздели. Той остана в тук, а аз- в чужбина. Разстоянието не променя чувствата. Само ги подлага на изпитание. За да обичаш още по- силно. И да не забравяш.Решихме да седнем някъде навън, за да се видим, защото имах малко време до автобуса за родния град. И каква ми беше изненадата, когато малкото ми братле, вече голям мъж, каза:
- За какво ти е автобус, брат ми? Ще пътуваме с колата. Така изненадата за мама ще е двойна.
Пихме кафе. Поприказвахме малко и поехме към неговото ауди. Времето беше хубаво, накъде към 14 часа, така че имахме достатъчно време да се приберем вкъщи. Там, където най- добре ухае на мамината мусака, а още в детската градина бях заявил, че като нейната няма, и печен пипер. И на люти чушки.И на нашенските червени домати. И на зряла диня.Сърцето ми биеше лудо, а аз... щастлив и доволен, бях на седмото небе, че се завръщам по родните места. Пътят пред нас се виеше, претоварен от коли. Летният сезон беше започнал и мнозина бързаха към своята дестинация. От време на време се жлътваха жита или слънчогледови ниви. Но красотата на грейналите като слънце ниви с рапица е вълшебство. В близост до една такава видяхме и червен пояс- макове... Красота... Говорехме с брат ми почти през целия път.Той разказваше за себе си, за семейството си, аз... за себе си и моето семейство. Така стигнахме неусетно до нашето китно градче, в което се носеше невероятният аромат на липите. Знаех си... Те винаги цъфтят, когато рожденият ми ден наближава. Спряхме колата пред гаража. Смъкнахме саковете от колата, когато нещо ме накара да погледна към близката стена. Там... до нея... бе седнала жена, която мило ни гледаше и... чакаше. Боже... та това е мама... Оставих всичко и притичах до нея. Милата ми... беше си взела столчето и седнала тук... Кой знае от кога ни чака!?

- Майко! Защо си тук? От кога ни чакаш?...- питах, задавах въпросите си един след друг, без да чакам отговор.Приближи и брат ми.

- Мамо! Нали ти казах, че ще си дойде и горе да ни чакаш...- с лек укор в гласа тихо ѝ говореше той. А тя... нашата майка, с посребрени коси и треперещ глас тихо мълвеше:
- Не можех, момчетата ми, нямах сили горе да ви дочакам... Тук... тук чакането е по- друго... Но като ви видях, подкосиха се нозете ми... А сърцето ми тупа... тупа... не слуша... Моите момчета... - и протегнала ръце към нас, ни галеше по бузите, целуваше дланите ни, а сълзите непослушно премрежваха очите ѝ, мокреха все още запазеното ѝ лице, но тя беше щастлива.- Хайде... горе... Трапезата ви чака. С най- вкусната мусака и доматките от градината на съседката, които са само за вас. И с лютите чушлета, които толкова много обичате... Като някога...


Очите ни бяха мокри. Погледнах и брат си. И той като мен. Прегръщахме се тримата. Държахме си ръцете и не сварвахме да се наприказваме. Един през друг задавахме въпроси и недочакали отговора им, пак хуквахме напред с мислите. Бяхме щастливи. Само тримата. И като че ли апетитът ни беше отминал. Сега имахме глад за друго- да почустваме осезаемо близостта си, кръвта си. Необяснимо е усещането от допира с мамината топлота, с ръцете ѝ, с милувката ѝ, с ласката в очите ѝ, с гласа и до себе си.Не можехме да се нарадваме на това, че сме заедно, в родния дом. Попивах с поглед картините по стени, гоблените, шити от сръчните ръце на мама, любимото място в дневната на татко. И спомените безпощадно нахлуваха в мен, кръвта ми завираше, а сърцето ми галопираше... препускаше... прескачаше препятствия... Една особена топлина се разливаше у мен, очите ми се пълнеха с най- чистите сълзи, които можех да имам. за родния ми дом. За брат ми. за мама. И за тате...Който... ни липсваше... Липсваше ни... Посрещането на тате, за да ни прегърне с най- топлата бащината прегръдка, която зная и като преди да ни каже:

- Моите момчета!.. - после да замълчи и тихо с препълнено сърце да добави: - И гордостта ми!.