Мама си тръгна - Лиляна Пиринска 

След горещия и изморителен ден, настъпващата нощ носи истинска отмора. Стоя на терасата и поемам хладната милувка на ветрецa. Песента на щурците, присъща на селските нощи, оглася затихналия град. Пролайват кучета. Небето е обсипано със звезди, макар и не толкова ярки, както изглеждат на тъмния небосвод останали в спомените ми от детството. Прелитащите самолети кръстосват нощното небе, а пробляскващите им светлинки потъват в небосвода.

       Мама спи. И тя като тези отдалечаващи се светлини бавно потъва в друг, непознат свят.  С нея вече не може да се води разговор, не може да се движи. И докато  първият инстинкт на бебето е храненето, за  стария човек той е последен. Всичко би било добре ако не беше страданието, което ни е обсебило-нея от болестта, мене от това което наблюдавам.  И двете сме се откъснали от  света, потънали в своето еднообразно ежедневие. Всеки ден извършваме едни и същи неща изпълнени с мъка, страх и надежда... Мама си тръгна…Питам се кога си тръгва човек от този свят?  Нали още от самото си раждане той поема пътя към вечността... Идва на този свят като гост, и си отива. Сигурно затова се вкопчва в живота с такова настървение, че забравя за другото. Но когато застанеш лице в лице с  Нея, разбираш колко маловажни и незначителни са всички тези желания, амбиции, пристрастия, които са те обсебвали и покорявали изцяло, вкарали са те в руслото на инерцията и си отминал красотата около себе си. И, че никак не си е струвало. Ако не е бил този безсмилен бяг след другите или преди тях, ако не е била тази лакомия за още и още, може би нашето пребиваване на земята щеше да е много по–щастливо, по-ползотворно и по-дълго.

 

                                                                                                                                    26 август 2009 г.

                                                                                                                               

           Три години по-късно. Отново е нощ, ухае на липи, чува се крякането на жаби, гласовете на хората от съседната кръчма, звуци на пиано открояващи се странно на терена на постоянно крещящата чалга. Самолетите продължават да кръстосват нощното небе и малките светлинки да проблясват в тъмнината… Необятен свят и непознат. Не знаем какъв е живота във водата, на поляната, какво си мислят хората в кръчмата или тези, които пътуват горе в небето, а какво се крие по-нагоре? Какви са тайните на тези може би милиарди светещи звезди? И дали там някъде в безкрая са душите на хората, които са били тук, част от живота ни?

         „Аз си отивам”, още барабанят в ушите ми думите на най-близкия ми човек, казани в една от тежките, последни нощи. Аз си отивам... Къде? У дома? А тук? Какво беше тук? Въпроси много, отговори няма. Неговият път беше по-кратък. Повече от година измина от онзи страшен ден, но трудно се приема  случилото се. В началото ми се струваше като сън, като нещо, което минава покрай мен.  Връщането е мъчително  като, че ли паметта ми е заличена. Имена и събития са изтласкани като непотребни вещи в тъмен килер, потънали в прах. Измъквам ги едно по едно и ги поствям на мястото им. Смъртта те променя изцяло. Човекa до тебе го няма. Останали са куп недовършени неща, сиропа от бъз, буркана с мед, лекарствата за месеци напред, числата за тотото... „Радвайте се на всеки миг” беше най-често повтаряния съвет към нас... Но все ги отлагаме мигът и радостта за по-късно и обикновено не стигаме до тях.

          Мама е още тук. Нейното пътуване, бавно и мъчително продължава. И моето страдание също.

 

                                                                                                                                       18 юни 2012 г.  

        Пак съм на терасата. Зима е. Тихо. Бяло и студено. Душата ми трепери. И мама си отиде. Сама съм. Децата са далече. Животът е пред тях. А моят върви към финала. Искам да продължа изправена. Трудно е. Може да го разбере само този, който го е преживял. Не пресилвам. Отстрани нещата изглеждат съвсем различно, много далече от представите ни. Няма по-мъчително и трудно за преживяне събитие  от грижата за тежко болен близък човек и раздялата с него. Иска ми се да го сравня с цунами, което те връхлита изневиделица, въргаля те жестоко и те изхварля омаломощен на брега, но никога не съм попадала в цунами, а както се убедих, представата ни за нещата, които се случват в живота е далече от реалността.

                                                                                                                                    26 януари 2013 г.