С име на цвете - Бисера Дживодерова

Родила се на Коледа – 7 януари 1930 година. Като първо дете в семейството трябвало да я кръстят на свекървата, но кръстницата казала, че си е дошла с името и настояла да се казва Роза. На свeт ден дошла на този свят - полагало й се и красиво име. Не знам какво са я благословили тогава. Вероятно да е здрава, хубава и работна, да вземе добър и имотен мъж, който да я уважава, да има много деца, да дочака внуци и правнуци... В малката махаличка Дерикотковци до село Средни колиби такъв бил обичаят. След една година вече имала сестричка – Станка. После се появили още една сестричка и три братчета. Родителите й били бедни и необразовани селяни, които живеели сами в стара наследствена къщичка. Баща й пиел всякакъв алкохол от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Прахосал каквото имало спестено и купено. Всичко му прилягало – да шие, да подстриже и избръсне, да скове и измайстори нещо, но мързелът му бил по-голям от способностите му. Изглежда не харесвал много жена си, защото усърдно задирял чуждите булки. Мизерия, скандали, побои и работа по чужди ниви от тъмно до тъмно били ежедневието на майка й. Единствената й помощничка била Роза. Когато пораснала малко започнала да ходи с нея. Копаела и жънела наравно с възрастните надничарки, но й плащали наполовина. Много често нямало какво да се яде вкъщи. Понякога пияният й баща изгонвал семейството си навън и те спели в плевнята дори в най-големи студове. Друг път довеждал шумна компания и гуляели до изгрев в единствената отоплявана стаичка. Това не й пречело да се учи добре. Завършила прогимназия с отличие в село и учителите посъветвали майка й да я прати да учи гимназия в близкия град Елена. През седмицата тя изплитала една блуза, жилетка или елече с преждата на някой от селото и в събота я занасяла. Вземала много евтино. В неделя на обяд натоварена с една кошница, пълна с пиперница, царевично брашно за мамулига и маджун извървяла 21 км заедно с други ученолюбиви селянчета. През ваканциите работела на хората, за да събере пари за квартирата и таксата. Учебници не купувала. Каквото научела в час – това било. Когато завършвала гимназия учителката по френски език й предложила да отиде да учи в Пловдив във френски колеж с пансион. Много й се отдавал, а и нищо нямало да плаща. Майка й не се съгласила. Лошите спомени от слугинството там й попречили да вземе вярното решение този път. През онова лято открили първия курс за пионерски ръководителки в Банкя. Понеже се дипломирала с много висок успех, а нямала средства да следва, учителите й я предложили да замине. Изкарала го и я назначили в училището в село Златарица. Там срещнала един русокос красавец. Тъй като не бил навършил още 18 години, не го взели войник с първата група през есента. Оставили го за пролетта. Бил със солидно образование за онова време и онова място - завършил гимназия, и го назначили за чиновник в ТКЗС. Харесал “Септемврийчето”, тъй викали на Роза. Въпрос на мъжка чест било, кой ще я “покори”. Тя била учена и от друго село, с две думи - по-специална от местните моми. Спечелил сърцето й и... заминал войник. На следващата година назначили Роза в друго село пионерски ръководител. Като сън отлетели двете години, пълни с любовни писма и кратки срещи. Влюбените решили да се оженят. Роза вече работела в трето село. Майката на младежа била починала, когато бил на 12 години. Баща му се бил оженил втори път за млада и красива вдовица с малък син. В новото семейство нямало място за него и сестра му го прибрала в своя дом, макар че на ръцете й лежали болен свекър и две малки дъщерички. Добре, че мъжът й бил добър и приел шурея си като по-малък брат. Те били неговите близки, те посрещнали Роза. Нямали пари, затова нямало сватба, булчинска рокля, було, букет. Разписали се в съвета и младоженецът се върнал да си дослужи във Велико Търново, а младоженката – на работа. Забременяла веднага. Точно тогава излязъл закон войниците да служат не две, а три години. Роза износила и родила детето сама. След като изтекло майчинството, а то било само шест месеца, се върнала пак в училище. Дъщеричката оставяла на 14-годишната дъщеря на хазайката, на която не й се учило повече и чакала някой да я поиска за жена. Когато съпругът й се уволнил си намерили квартира в град Елена. Роза скоро родила син. Мъжът й бил дребен служащ, а тя се грижела за двете малки деца. Не можели да разчитат на помощ от родителите. Свекърът никак не харесвал снахата. Дори от внучетата не се интересувал. Тъстът смятал, че щом дъщеря му си има мъж, то той вече няма грижа за нея, като че по-рано имал. Единствено Васила, която работела “за жълти стотинки” в ТКЗС и имала още две неженени деца, донасяла по нещичко за ядене. Двамата млади започнали да събират дом. Роза била пестелива домакиня. Решавали и всяка година си купували по нещо – гардероб, легло, радио... Децата често боледували, защото растели в оскъдица. Синът бил много крехко и силно чувствително дете. Развил признаци на туберкулоза. Роза била силна личност и никога не се оплаквала. Посрещала храбро проблемите и неприятностите. Мъжът й влагал много сили и време в кариерата си. Успявал, но Роза била зад него. Поела повечето задължения. Бродирала, шиела и плетяла надомно, защото нямало кой да се грижи за децата й, а в детската градина не ги искали заради здравословните им проблеми. Нощем четяла. Била от читателите взели най-много книги през годината. Участвала и в живота на квартала – обсъждания на книги, беседи, детски тържества. През лятото работела като детска учителка. Имало тогава такива детски градини само за летните месеци. Не била красива, нито чаровна, нито много контактна, нито артистична, но била честна, работлива, справедлива и пряма. Край нея витаело огромно спокойствие. Хората я харесвали. Във втори клас дъщеря й прекарала едно след друго шарка, ангина и грип и се разболяла сериозно – нещо с кръвта й не било наред. Роза давала от кръвта си всяка седмица да преливат на детето и не допуснала нито за миг да се отчае. Парите съвсем не стигали и тя си потърсила работа. Вече не признавали курса й за дружинен ръководител. Започнала да прекопирва модели в килимарския цех в градчето. Мъжът й започнал да учи задочно полувисше техническо образование в Габрово, а тя записала в Шумен учителския институт. Децата били в началното училище. Решили, че достатъчно са се местили от квартира на квартира и търпели капризите на хазаите. Изтеглили заем и започнали да си строят с още едно семейство къща. Имали си вече собствен дом, макар и недоизкаран и необзаведен, образование, нова работа. Роза станала начална учителка в близкото село, а после - в училището в града. Ходела по съвещания и курсове за повишаване на квалификацията и била избрана за базова специалистка. Изнасяла всяка седмица открит урок, на който присъствали началните учители от окръга. Мъжът й заел висок ръководен пост. Но... синът им се разболял лошо. Години наред животът и здравето му висели на косъм, а душата на Роза била завързана на възел. Търпелива и упорита и този път успяла да съхрани семейството си. Синът й станал студент в София. Някъде там прозряла, че е загубила обичта на мъжа си от години. Различни били. Останали заедно заради децата, но вече били чужди един на друг. И това трябвало да “преглътне” Роза. Дъщеря й завършила висше образование и набързо се оженила за първия, който я ухажвал. Сгрешила. След година родила и едва не умряла от родилна треска. Бебето настинало в родилния дом и се разболяло сериозно. Лекарите го преместили в болницата и повикали баба Роза да го гледа. Не се знаяло дали ще оживеят майката и детето и в този момент зетят ги зарязал. Роза отново била разпната от страхове и грижи. Помогнала на дъщеря си и внучката си да оздравеят, а след това и да живеят сами. Започнала да отглежда внучката си като трето дете. Синът й се оженил като студент и не случил. Родило му се дете и се развел. Учениците й я обичали, защото била много строга, но справедлива. През всичките години не преставала да бъде опора за майка, си, сестра си и брат си, докато напуснат този свят.

Пенсионирала се, но вместо да си гледа спокойно старините – трябвало да се грижи за внучката, която тръгнала в първи клас. Непрекъснато пътувала Елена-Търново и Търново-Елена. На две къщи шетала. Дъщерята била отдадена на работата си. Рано излизала, късно се връщала. Събота и неделя пак била заета или си намирала занимания. Много четяла, пишела, търсела себе си. Не била в духовно равновесие и това давало отражение върху отношенията й с Роза и детето. Омръзнало й да бъде все сама и довела мъж в апартамента си. Законът за противоположностите винаги действа. Не й вървяло с мъжете! Роза трябвало да преживее не една пробождаща майчиното сърце сцена. Всичко вършела и мълчала. Искала детето й да е добре. Синът й завършил второ висше образование и се оженил втори път. Този път случил на жена. Родила му се прекрасна дъщеричка. Двегодишна я завели в Тунис и цели три години живели там. Роза се тревожела за тях. Били далеч и не можела да им помогне, ако имат нужда от нещо. Върнали се по живо и здраво. Били годините на промяната. Синът й останал без работа. Захванал частен бизнес и... успял. Дъщеря й прекарала инсулт на 42 години, а след това я съкратили. Седем години не можела да си намери подходяща работа. Внучката пораснала. Станала студентка. Роза остаряла, но не се предавала. Все помагала, шиела, плетяла за “хората си”. С радост се грижела за малката си внучка през ваканциите. Голямо удоволствие за нея било да събере семейството си за празниците. От време на време деляла от оскъдната си учителка пенсийка пари за дъщеря си и голямата си внучка. Вярвала, че са добри и умни и ще успеят. Дъщеря й си намерила най-после работа. Трето висше образовани взела. Дори международна литературна награда спечелила. Голямата внучката завършила висше образование по Право и две годишна специализация в СУ по Криминология. Тръгнала на работа. Роза прекарала лек инсулт, но не спирала да се грижи за семейството си. Ръцете й, изкривени от артрита, не оставяли куките и иглата. Та нали от съвсем малка така са я учили. После изкарала още един инсулт, но доживяла да види малката си внучка с диплома за висше образование, със завършена докторантура и асистент в Пловдивския университет по хранителни технологии, а голямата я зарадвала с куп награди от национални литературни конкурси и с три поставени пиеси. Оказало се, че Съдбата решила тя да се занимава с творчество. Понякога си мислила, че носи името на едно от най-красивите цветя, а се убола на доста тръни. Благодарна била на Съдбата си. В живота си имала и много проблеми и грижи, но и радостни моменти. Като живота на много българки от нейното поколение. Те не са известни. Нямат научни титли. Непретенциозни съпруги, майки и баби. Познават ги само хората от населеното място, където живеят. На тях, жилави и упорити, всеотдайни и всепрощаващи, дължат живота и успехите си много от близките им. Независимо дали го признават или не. Дори да са различни от тях, както аз от майка ми Роза!