ГОСПОД ИМА ПЛАНОВЕ ЗА МЕН - Емилия Илиева

Господ имаше планове за мен. Разбрах го, когато заваля онзи проливен дъжд, освежи въздуха и разсея мрака. Този отвратителен лепкав мрак отдавна проникваше в душата ми и се опитваше да избута всички положителни мисли, които се шляеха безцелно и нямаше здрав клон на който да кацнат.

През целия ми съзнателен живот мама беше съществена част от него. От 22 години живеех в Америка, ставах в 4,30 всяка сутрин за да се подготвя за работа и точно в 5 американско /12 часа българско/ време и звънвах по скайп. Говорехме около 15 минути и после спокойна тръгвах за работа. „Да е жив и здрав, този който е изобретил това“, казваше често мама и въпреки, че разстоянието ни делеше, виртуалният свят ни позволяваше да се виждаме и ди си споделяме. Мама ми казваше какво ще готви, аз се пренасях в нейната скромна и чиста кухня с червено жълти пердета  и усещах аромата на вкусните и гозби. Тази наша традиция продължаваше от години и ни помагаше да споделяме нещата от живота.

            Един път в годината си вземах отпуска и си идвах за две седмици в България. Най хубаво ми беше да се върна в Русе през есента. Тогава времето не е толкова горещо и с мама се разхождахме в парка или по кея. Сядахме да хапнем сладолед и да погледаме малките тичащи човечета около нас. В Америка ми липсваше това движение на хора, облечени красиво, поседнали на пейките и бъбрейки оживено. В Ню Йорк всеки ден след работа тичах за здраве и обличах усмивката си, а тук тя не вървеше, за това я събличах и кротко наблюдавах хората около мен.  

-          Ели, защо се случи така с живота ти ? Защо не можа да срещнеш добър мъж и да ми родиш внуци ? Аз скоро ще си отида и ще останеш съвсем сама на този свят.

-          Така ми било писано мамо. – казвах спокойно аз.

Не смеех да призная дори пред себе си, че животът ми бе някаква безмислена въртележка, в която ходех и се връщах от работа, почивах само в събота след обяд и в неделя. През почивните дни обикновено ровех в интернет, гледах филми и си поплаквах. Контактите ми се ограничаваха с няколко приятелски български семейства, най добрата ми приятелка Дорис от Чили и котката ми. Работех в един военен завод и там общувах предимно с машината. Научих се да обичам самотата.

Преди да се върна тази година от разговорите ни разбрах, че мама не готви всеки ден, излиза рядко и се оплаква от болки в краката. Имах усещането, че не ми казва всичко. Не и се говореше много и приключвахме бързо.

Кацнах в Букурещ в един мрачен септемврийски ден и след два часа таксито ме спря пред родния ми дом. Бях израснала в центъра на града в малка спретната кооперация в апартамент на втория етаж. На първия етаж вече не живееше никой, защото възрастните хора бяха починали, а децата им живееха в чужбина. Същото беше и в останалите апартаменти на втория етаж. Изкачих стълбите почти на бегом и нетърпеливо позвъних на вратата, защото нямах търпение мама да ми отвори и да  усетя аромата на любимите ми манджи, които тя със сигурност бе сготвила за мен. Наложи се да звъня продължително.

Мама отвори вратата и това което видях не ми хареса. Тя изглеждаше изморена и остаряла. Беше се смалила и се подпираше на бастуна си. Погледът и беше измъчен и мътен. Опита се да се усмихне. Аз я прегърнах и погалих побелялата и глава. Само за година промените на старостта я бяха застигнали безмилостно. Влязохме в малката кухня с червено жълтите пердета. Разбира се беше наготвила, но не можеше да ми сипе, както винаги го е правила и уморено седна на стола. Изведнъж разбрах, че виртуалния свят на скайпа се различава от реалния и не дава точна представа на това, което се случва, докато ние живеем на  различни планети. Още през първите дни разбрах, че нещата са необратими и нищо няма да е както преди. Мама не можеше да излиза навън, защото всяка стъпка и причиняваше болка. Поех нещата в свои ръце – готвех, пазарувах и вършех всичко за да се чувства тя добре. Един въпрос безмилостно човъркаше съзнанието ми и не ми даваше покой. Какво ще прави тя, когато аз си замина ? Една съседка и помагаше с лекарствата, докато ме няма, но това вече не беше достатъчно. Вместо да си отиде първия въпрос към него се присъедини втори. Какво ще правя аз ? Трябваше бързо да взема решение и да изгоня тези въпроси от главата си. Не исках да повярвам, че това се случва. Мама, която винаги е била моята опора, която винаги е вършила дребните неща с изключителна любов и е обгрижвала всички около себе си сега беше безвъзвратно остаряла и болна. Не можех просто да си замина и да я оставя сама и безпомощна. За всичките тези години бях събрала доста спестявания, защото и без това нямах време да си харча парите. Продавах най ценното, което имам – времето си, а то не ми връщаше жеста и не искаше да се върне назад. Взех решението си – ще остана. Направих всичко каквото е необходимо, благодарение на мрежата, без да казвам нищо на мама. Когато останаха два дни до заминаването ми и казах, че съм решила да остана в България и да не се връщам в Америка. Мама ме погледна учудено и каза:

-          Не е нужно да го правиш заради мен Ели. Аз съм добре. Когато му дойде времето бог ще ме прибере.

-          Не е заради теб мамо. Уморих се от този живот там. Искам по спокоен живот, а и вероятността да срещна някого тук е по голяма.

Разбира се тя едва ли повярва на моите приказки. Животът ми се промени коренно. Бях отвикнала от българската действителност и не беше никак лесно да се потопя отново в нея. Животът тук вървеше на бавни обороти. Хората бяха измъчени и угрижени. Рядко се усмихваха. Всеки ден излизах да пазарувам в любимия си град и го виждах с други очи. Русе си оставаше все така красив и аристократичен, но улиците бяха по пусти от преди. Колко много хора, като мен бяха заминали нанякъде в търсене на нищото.

Постепенно свиквах с живота около мен. Започнах да се срещам със старите си приятели. Сутрин тичах в парка, след обяд излизах на кафе. Чувствах се все по добре.

Една нощ чух хриптене от стаята на мама. Скочих от леглото и отидох при нея. Тя се задушаваше. Не позволих на паниката да ме обсеби. Обадих се на 112 и скоро линейката пристигна. Докато я водехме към болницата държах ръката и и се молех това да премине. Мама остана в болницата цели три седмици, а аз ходех всеки ден. Краката ми искаха да вървя назад, но главата ми им казваше, че трябва да продължат напред.

След като я изписаха почти не можеше да върви. Купих проходилка и сортирах лекарствата и всеки ден. Не виждах хоризонта пред себе си, но бях сигурна, че трябва да продължа. Зимата настъпваше и клоните на дърветата се оголиха. Целият свят стана по сив и мрачен. При следващата криза мама си отиде в линейката, докато държах ръката и. Не успях да я даря с внуци, не успях да направя нещо значимо за да изпълня живота си и изпитвах дълбоко чувство за вина. Годините се бяха завъртели, докато продавах най ценното, което имам – времето си.

Помислих си, че съм съвсем сама на този свят. Спомних си всички прекрасни мигове с мама. След всичко, което се случи практиките за положително мислене ми се струваха глупави и неефективни, като превтасал, леко загорял и напудрен сладкиш. Съгласна съм с приказките за слънцето и цветята, за това, че трябва да се радваме на дребните неща, но ако се случва като естествен процес, а не като трудно заучена фраза. Защото ако бог има планове за нас и нашите души, той не би могъл да включва това да се чувстваме измъчени и нещастни.

Тогава заваля онзи проливен дъжд и аз разбрах, че господ има планове за мен.