ДЮЛИТЕ - Виолета Терзииванова

Ох, ще ми откъсне ръката тази чанта. Уж кой знае какво не взех, а тежи като камъни. Сякаш нещо важно забравих, какво ли намислено не взех…ами да, маслото за филийките на Влади. Пак ще трябва да отида до магазина и да купя. Първо да се добера някак до вкъщи и да замъкна тези торби, ще отдъхна час и половина, тъкмо ще обърна някой и друг преразказ на учениците от вчера и като изляза да взема детето от градинката, ще го купя. Пилето ли да сложа за довечера или пак картофи, ох, тези картофи, само това се яде в тази къща, как не поискаха веднъж ориз…..

      До входната врата съм. Докато жонглирам с торбите с покупките,  ученическите тетрадки и ровя в дамската си чанта да открия връзката с ключове, вратата на съседката се отваря широко и червисаната и усмивка огрява скучния коридор.

-         А , Виленце, прибираш ли се вече, аз все се ослушвам да те чуя, че мина един човек от вашето село, майка ти ти пратила багаж някакъв, но у вас нали нямаше никой, та го остави да ти го дам. То ти пак по никое време се прибираш и как си се натоварила, пазари ли, какво си купи?- залива ме с думи тя и любопитно извива шия да се опита да фиксира през найлоновата торба какво съм напазарила.

    Отключвам някак вратата, любезно благодаря и поемам от нея още една огромна торба с кръгли камъни. Най- после, у дома съм. Хвърлям торбите на кухненския диван, поемам дълбоко въздух с облекчение и включвам на домашен режим. Преобличане, няколко хапки пред отворения хладилник, събиране на прането да не гори на слънцето, прахосмукачка в детската…а, да извадя продуктите и пилето да се размразява, докато проверя някоя тетрадка. Торбите, а, да, в кухнята, раз, два, готово и голямата бяла торба от село се накланя застрашително да изсипе съдържанието си под масата.

   Мамо, мамичко, какво си ми пратила пак? Не успях да дойда тази неделя и ти отново намери начин да пратиш на твоето гардже нещичко от есенната градина. Какво ли намери сега? Дръпвам белият найлон от торбата и под него грейват жълтите слънца на дюлите…краката ми се подкосяват и сядам премаляла на дивана.

     Затварям очи и докосвам хладната, грапава повърхност на любимия плод от старото дърво до кладенеца на моето детство. Ароматът бавно изпълзява от торбата и превзема въздуха в кухнята, в апартамента, целия град, цялата вселена ухае на дюли. И ме връхлита оня спомен- седим с мама на тъканата черга под дюлята, тя реши мен, аз реша еднооката си дългокоса кукла и пеем песничката на крокодила Гена. И изведнъж- до нас тупва дюля. Двете подскачаме уплашено, после мама взема дюлята в длани и двете се заливаме от смях. После събираме дюлите и ги редим на гардероба в тяхната спалня. Мама грижливо избърсва мъха на всяка една от тях до блясък, аранжира ги с по едно- две листенца на дръжките и ги нарежда като за изложение върху гардероба.

     Тези дюли цял живот стояха там. Обичах аромата им като дете , когато често отварях зимния полумрак на стаята и вдишвам аромата на лятото. Попивах дъхът им в студентските си години, когато се връщах да уча за тежки сесии и прекарвах деня в мамината стая, с дюлите. Този аромат ми даваше уюта, спокойствието и сигурността на мама, обгръщаше живота ми като в жълт балон, зад стените на който не можеше да влезе нищо лошо.

      После завърших, омъжих  се, заработих, дойдоха децата….и се затъркаляха в живота ми дюли като компот. Нарязани, накълцани, надробени, осакатени, натъпкани в буркани от грижливите ръце на мама. Така и никога не остана време да седна пак с нея под дюлята, да оберем ароматните плодове, да ги подредим,  да подредим и живота си…. Не остана време да и се обадя вчера, май не и се обадих и оня ден, мила майчице, сигурно чакаш всеки миг телефона да звънне. Не ми се обаждаш и ти, мълчаливо чакаш и ми пращаш дюли, да тежат над моята вина…Днес ще и се обадя по телефона да я чуя, да и благодаря, довечера, като седнем на масата, непременно ще и се обадя…

    Галя кръглия, тежък плод, целувам го и искам прошка от него. Изтривам внезапните сълзи и ставам от диванчето с твърдо решение. Имам- нямам работа в неделя, паля колата, качвам децата  и отивам на село, при мама………….

       Днес мама е на 80. С един мозъчен кръвоизлив и единадесет инсулта. Преди седмица я изписаха от болницата. Този път ударът беше по- лек. Но вече не може да се оправя сама. Трябва да съм до нея за ежедневните грижи. Спим двете на спалнята.

       Всяка вечер тя търпеливо ме изчаква да си изгледам филма. Здравата и ръка от време на време опипва  завивката ми в тъмното и я придърпва на голото ми рамо.

-         Мамо, недей, не ми е студено!- натъртвам отегчено аз.

-         Нека , мамо да ти е завито, няма да усетиш как ще се сковеш.- кротко

ми отвръща тя.- Цветка днес обади ли ти се , как са децата?- пита тревожно за дъщеря ми.

-         Не ми се е обадила. И аз не звъннах, нали знаеш, че тя търчи като луда след работа да ги прибере от училище, да сготви, да ги нахрани, да ги оглади, не и е до приказки.

-         Така е , мамо, много работа има тя, сега и е най- трудно. А пък и щом не ти звъни, значи всичко е наред. Няма да я мислиш, тя се оправя със всичко…Вале, знаеш ли , майко, трябва в неделя да си идем до село да оберем дюлята, да си направите някой компот. Сигурно е станала вече, да не отива зян плодът и…

-Аха…!- казвам аз, изгасям телевизора и прегръщам мама.

    Пожелаваме си лека нощ и се отпускам в сладката прегръдка. Усещам пулса  на ръката и, която ме е прегърнала. На всеки пет удара сърчицето и прескача, излиза от ритъм. Дишането и е тихо, толкова тихо, че едва го чувам. Много пъти през нощта се събуждам и изстивам от ужас, ако не го чуя. Спя обърната към нея, за да я слушам.

   Сънят идва на пръсти и залепя уморените ми клепачи. Зад червените им завеси бавно изгряват многобройните слънца на дюлите от дървото до кладенеца на моето детство. На тъканата бабина черга под дървото седим двете с мама. Аз сресвам еднооката си дългокоса кукла, а мама сресва мен.

     - Готова си! Стана много хубава!- казва мама, целува ме и завързва с песен русата ми плитка, млада, млада, като розова зора…………..