НЕБЕСНА ДЕТЕЛИНА - Иван Енчев

Слънчогледите в домашната градина

вече дремят, към пръстта лице привели.

Вече и пчелите шепнешком приспиват

в топли кошери най-сладкото жужене

с аромат на буен бащин огън в двора.

Късно е да искам майчината прошка -

рано е за залеза съдбовен, много рано!

Тих съм -

кух като ограбен пчелен кошер?..

 

Тази крехка вечер се продъни от покоя,

както вехт чувал от шепот на жълтици!

Дъждът на моите синовни чувства

все ръми и скръб неспирна кваси тук

вселената на честната ми същност.

Потъвам в най-дълбокия въртоп

на неизбежния житейски кръговрат.

И все ми иде кански да заплача

до пресипване за радостна Зорница.  -

И все ги няма премълчаните ми думи,

които някъде далече съм загубил

в суетното боричкане за хляб и слава.

 

ххх

 

Сред мръкването в моя роден дом

натрапеният делник е съсипан -

нелепо проснат е по гръб на пода,

грохнал от умора и безпомощност.

Махленски кучета слухтят отвред

и лицемерно джафкат, за да грабнат

дребен залък от софра клюкарска.

Чужбината е гребнала с две шепи

пореден кръвен данък от сърцето ми.

Чиновниците на държавното бездушие -

хронично сиви доморасли плъхове! -

най-прилежно са изгризали до дъно

ноктите в гнева на хорското търпение.

 

В тези съкровени часове на самота

домашният будилник остро кълца

времето ми ситно-ситно-ситно,

както сдиплени листа на едра зелка. -

Всяка сипната секунда все зачева

слънчева надежда за разсъмване

сред цъфналите слънчогледи у дома

и веселото пърхане на рой пчели,

които ненавиждат восъчните свещи.

 

ххх

 

Една свирепа нощ ме дебне мълчешком,

застинала на синора на гаснещата вечер.

Блещи влажни кравешки очи към мене. -

Не с добра кърма от звездното си виме.

Тя иска някого да схруска крадешком -

като зелена детелина в Кумовата слама!

Как не забелязвам подлата опасност?!

Пък уж не съм глупак с очи на охлюв!

 

Притварям сънено клепачи - не за сън.

Дали не търся стара майчина милувка,

от която се възражда временен живот,

а не лелеяната вечност на светците?

Отчаян шепот на свещени спомени

разбужда блудната любов на разума

с крадения сън на будното безлуние.

 

За тази моя вечер няма давност. Няма…

 

Защо се лъжа сам? Защо ли съм забравил, 

че крачка подир крачка всеки все нагазва

в снегове из мрачните поля на нищото?!

На всекиго отсъдено е да потъне там -

сред пряспата из ледника на тъмното -

като мушицата, останала във бучка янтар

след яростния гняв на древния Потоп…

 

Почакай, нощ, по този вечен Млечен път!

Не бързай, черна краво! -

Облак мрачен!

Щом  е съдено да сме небесни детелини,

нека да пребъдем с дълголетни корени!..

 

Сграбчвам се в ръце. /Нима това съм аз?/

Превивам се, тъй както жилав кълн

в утробата на жълъд  под огромен камък.

Стена под дъжда на моята човечност.

Не от болка. Не от мъка и любов синовна. -

От обида стена. -

Облак синор няма!

 

ххх

 

В съседната стая, където съм раснал,

в леглото е стихнала моята майка.

Дъхът й мъждука: блещука свещица

сред празен среднощен олтар…  

 

Смили се, безмилостна нощ!

Не бързай, развратнице дърта!

Не дърпай опашка на дявол!

Не тръгвай през змийския синор!

Не крачвай към звездната бездна! 

Не бръквай в очите на мама! -

За мрачното сбогом е рано!

 

А тя не залязва подобно светлика

на свещ сред параклис крайпътен.

Изгрява тя - светла небесна сълза

в окото на нейния ангел пазител!

 

Дълбоко в сърцето ми кърваво пари

бял въглен от падащо слънце!..         

 

Мълча като грешник пред зимна икона.  

В гърдите ми екне най-скръбна камбана. 

Треперя и зъзна от страшния грохот!

Цял съм премръзнал -

самотна пчелица сред кошера празен.

 

Цял съм прегазен -

слънчогледова пита под тежки копита!

 

Скрий се, черна краво

с дяволски рога от падащи звезди!

Не ровичкай вдън душата ми

подобно кьорав кърт!  -

Зарови се чак във ада на Земята! 

 

Скрий се, грозна краво

със очи на стадо черни котки!

Спри се! Не пресичай майчин път

по моя Млечен кръг! -

Удави се

в кладенеца на Надеждата

сред родния ми стихнал дом!..