МАЙКА - Йорданка Радева

Жената стоеше  сама в крайчеца на пейката от сутринта. Бях я забелязала, когато съм на смяна, че винаги е там, стиснала вехтия бастун в ръка и зареяла поглед незнайно къде. Сякаш бе статуя, изваяна от изкусните ръце на скулптор, застинала в своята неподвижност и мълчание. Така я виждах всеки път- мълчалива, изпълнителна и спретната за годините си. Една старица, която бе дошла съвсем сама при нас, за да доизживее тук дните си.

        И този ден започваше като всеки друг. От ранна утрин слънцето подсказваше, че ще бъде пак немилостиво и юнският пек ще гони под сенките на дърветата хора и всичко живо. Забързани минувачи пъстреха улиците на малкия град, чуваха се припрени клаксони на градски автобуси и коли. И аз като всички останали бързах за работното си място. Бях на смята от 7 часа сутринта и ако се позабавех още малко, щях да закъснея. Ускорих крачка и скоро се намерих пред сградата на Дома за стари хора. Беше в края на града, но живеех в близкия квартал, та не ми тежеше да стигам до него и пешком. Отдалече се виждаше високото тяло на четириетажната постройка, била някога стоматологичен център. От десетина години тук обитатели бяха възрастни мъже и жени, останали самѝ на този свят, решили да споделят старините си тук. Някои бяха водени от близки- синове, дъщери, братя… други сами пристигаха… загубили надеждата си за нещо по- добро. Погледнах нагоре, плъзнах поглед отвън по прозорците на сградата и забелязах пак нея- същата възрастна жена, опряла лице в стъклото на прозореца, гледайки навън. Скоро ми направи впечатление как посрещаше утрините си. Този път реших да ѝ метна с ръка за поздрав, като не се надявах да ме види. Оказа се, че сгреших- тя ме видя и отговори на поздрава ми. Забързах към асансьора, нямах търпение да я срещна и заговоря. А тя като че ли ме очакваше там, на същото място- пейката в коридора, почти до вратата ѝ, в края ѝ. Отидох при нея и спрях. Тя вдигна леко глава, погледна ме с мътните си сиво- сини очи през стъклата на очилата си и ми кимна с глава. Въпреки топлото време беше облякла бархетна рокля и отгоре метнала елече. Почти късата ѝ коса беше грижливо сресана и прибрана. Личеше си старанието на жената да изглежда добре. Седнах до нея. Поех ѝ ръцете в своите и ги задържах. Бяха слаби ръце с издължени пръсти като на пианистка. И студени. Помълчахме двете, а после я заговорих:

-          Всяка сутрин си на прозореца. Поне така те виждам, когато идвам на работа. Така ли посрещаш деня си, бабо?

Тя мълчеше. Личеше, че не бърза с отговора си. После започна тихо, като едва отронваше думите, да ги реди една след друга.

-          Да… това ми остана. Ето… тук ни готвят, чистят ни стаите, обслужват ни. Какво друго да искам от този живот?.. Утрото… то е най- хубавото в този живот, щом си го доживял- и въздъхна.

     Замислих се над думите ѝ. Наистина… мъдро е. Посрещнеш ли червеното кълбо, кога се постепенно ражда по тънките устни на хоризонта, имаш надежда да посрещнеш и залеза. Помълчахме и двете и тогава я подканих да иде към столовата за закуска. Тя кимна пак с глава, понамести бастуна си в ръката и полека се надигна. Беше слаба женица, леко прегърбена, с все още миловидни черти на лицето. Очите ѝ гледаха меко и топло. Бавно се запъти към помещението, а аз към сестринската стая. Реших да потърся досието ѝ по- късно, когато малко се поразтовари смяната ни от задължения.
   Всички обитатели на дома за стари хора бяха попривършили вече със закуската си. Предстоеше им време, в което всеки сам избираше как да го прекара. Имахме тук поети, музиканти, художници, и такива, които умееха да пеят прекрасно стари градски песни. Веднъж в месеца им организирахме и вечер на талантите- всеки се представяше с каквото може. Някои пееха, други  пък си купили блокче за рисуване и моливи, та представяха нещо и те, трети- плетивата си… Така минаха   двата часа, в които тези хора забравяха, че са тук. После… пак… отначало… повтаряше се всичко. Някои слизаха и да града, но се връщаха преуморени, та после лежаха два дена , за да се възстановят. Иначе честичко се разхождаха до градския парк, който беше наблизо. Там под сенките на огромни дървета споделяха грижите си, връщаха се в спомените, а като че ли повече с тях живееха. Една огромна тъга в очите на всички се четеше, колкото и да се усмихваха. Всеки от персонала ни знаеше, че това са самотни и тъжни хора, които диреха утеха в съвместното си съжителство.

Денят бавно напредваше. Наближаваше обяд, когато реших да погледна досието на тази възрастна жена, която според мен се открояваше сред всички тук. Знаех, че се казва Магда.    Намерих лесно папката с документите ѝ. Беше някъде от Южна България, била е преподавател в медицински университет. Защо ли беше дошла чак тук…. Оставаше само да гадая. Имаше заболявания, характерни за възрастта. А и тя никога не се оплакваше от нищо… Годините ѝ, навършени 81, бяха попривели слабото ѝ тяло, затова си помагаше с бастун. Беше сама в стая- така пожела още отначало. Често я сварвах усамотена в леглото, вперила поглед някъде в точка по стената, макар че телевизорът ѝ работеше. Явно, че страдаше… Мълчаливо и гордо, както само могат гордите души. И тя го правеше с достойнство.

Преди да ми свърши смяната, реших да я посетя. А може би и очакваше… Намерих я вън на една пейка на сянка в градинката пред Дома. Пак в края ѝ. Седнах до нея. Тя ме погледна с големите си тъжни очи, сякаш ми казваше:” Какво ще ме питаш… Аз не съм интересна… „ и тогава реших да я заговоря.

-          Здравей, бабо Магде! Пак си самичка тук!- казах леко укорително и продължих.- Разкажи ми за себе си. Нещо те измъчва, а не споделяш…

-          Какво да ти кажа- сякаш беше очаквала да я заговоря- и аз като всички тук, сама.

-          Но си от далече… как дойде съвсем сама? Нямаш ли близки…

-          Нямам. Сама останах. То… човек сам идва на тоя свят и сам си отива. Кой по- рано, кой по- късно… за всеки иде ред. Но по- харно е, ако си тръгнеш пръв, така знаеш, че си изпратен от тоя свят както трябва, а не като мен… - и въздъхна тежко, като че ли цяла  канара се откърти от душата ѝ. – Дните ми бяха като мъниста наредени- продължи тя- знаех си програмата за всеки ден, задълженията, почивката… Сега… всеки ден едно и също… Имаш просто задължението да живееш, докато животът те търпи.

Слушах я как говори бавно и меко, изричаше внимателно думите, сякаш ги бе отглеждала грижливо за деня, в който ще ѝ потрябват. Разказваше за младостта си, за студентските години, за първата си любов, а после и за женитбата си. С много болка сподели как е загубила първия си съпруг- в тежка катастрофа на път с линейката по адрес за болен. Разказваше за голямата си мъка по него и как още не може да го забрави. После… За срещата си с втория си съпруг години по- късно…

-          Обичах го и него, но по друг начин- продължи баба Магда. Всичко беше като по правилата- прекрасно семейство, родиха ни се две деца- син и дъщеря. Отгледахме ги. Дъщеря ни завърши пиано и флейта, много добър музикант е. Започна работа, турнета… Докато в един момент съобщи, че заминава в чужбина- Италия. Там ще работи и няма да връща тук. Много страдах за нея, но така е трябвало да се случва.. там се омъжи. Имам вече две внучета, но се виждаме само на телефона. То… сега всичко е модерно… Кой ти е мислел едно време, че ще можеш да говориш по телефона и да се виждаш с другия отсреща. Но… топлинката я няма. Внучките не знаят български, а аз не зная италиански. Как да се разберем?... Виждам- хубави деца… и това е. А не са си идвали тук… Да ги погаля, да им се порадвам, да ги докосна… Нима е лошо, че искам… че майчиното ми сърце ги жадува…  –  въздъхна тя и две едри сълзи се търкулнаха по бледото ѝ лице.

Замълчахме и двете. Тя… прегърбена не само от годините, а и от мъката си, а аз- поразена от топлото ѝ майчино сърце, което страдаше. После пак тихо взе да нарежда думите една след друга, като мъниста, но все в тъмни краски.

-          И син имам. Тук е. В столицата. И той добре. Изучи се. Сега се занимава с бизнес някакъв. Върви- тъй чувам. Все чакам той поне да ми отвори вратата. Няма. Само ако се сети- звънва… колкото да чуе, че съм жива. И все пита- пари имаш ли. Имам.. Човек се учи да живее и с много , и с малко. На мен какво ми трябва. Да си взема  хаповете за месеца и,за сметките и за храна. То… вече не се и яде като на младини. Не ми се услажда хапката. Трудно преглъщам- гори ме мъката. Ето… смалих се… А бях хубава и стройна, след мен се обръщаха и жените със завист. Сега… никой те няма за нищо. И там, в столицата имам две внучки. Но… снахата я видях само в началото. Повече нито се обади, нито пък дойде. Така откъсна и сина ми от нас.Вярна била приказката- ако имаш син, то е до венчилото му, после вече не твой. Пари… не им искам парите- тях искам около себе си ей тъй… през два месеца да идват, ама да идват…

И замълча. Тежка тишина сякаш полегна около нас. Мълчах и аз- не знаех какво да кажа и как.Докато я чух, че продължи:

-          Та затова реших- по- далеко от дома ми, да не ме знае никой къде съм и как съм. То… хората знаят и добро и зло да говорят. Но злото е в повече. Разбрали- недоразбрали… говорят. Пусти уста… Не щадят никому. А на колко хора съм помагал… Признание няма. Да са живи и здрави! Всеки по пътя си.

Отново замълчахме и двете. След малко станах, хванах я за ръка и поведох към стаята ѝ. Беше време за следобедна почивка. Тя ме погледна с благодарни очи, кимна ми леко с глава и притвори вратата. След половин час вече бях поела по пътя към дома си, но думите на старицата не излизаха от ума ми. Трябваше да направя нещо… Трябваше… Какво ли… Не знаех какво, но бях сигурна ,че ще измисля.

Така си и легнах късно , с мисълта как да помогна на тази жена. Те.. всички там, при нас, си имат проблеми и болка, която само очите им издават, но не знам защо тази жена се вмъкна като мисъл в мен и не ме оставя на мира. А на другите все някой притичва на свиждане, особено ако са от близо. Донесат им нещо домашно приготвено, поразговорят се, обещаят си, че пак ще се видят и обратно- всеки по житейския си път. А за тази жена никой не идваше, вече втора година, че и повече.. Тогава реших да погледна пак по- внимателно документите ѝ, за да потърся записан някой телефонен номер на близък. Вероятно е оставен… нищо, че сама е дошла тук. С тази мисъл тръгнах и за работа. Този ден бях следобедна смяна. До 20 часа все щях да сваря да направя и това. А иначе задължения много. Възрастните често боледуват, а имаме и такива, които от стаите си не излизат, защото не могат. Тежък живот… В следобедната почивка във времето за кафе реших отново да отворя досието на баба Магда. И видях… Имаше не един, а три телефонни номера. Реших да я попитам.Излязох с кафето  на терасата на втория етаж, а тя там. Седнах до нея на пейката. Тук слънцето едва сега се прокрадваше срамежливо, та не печеше толкова силно, както на другите тераси. Мълчахме и двете. След малко я чух как тихо и меко, като преди, започна да говори:

-        И тази нощ отмина. Посрещнахме отново изгрева- живи сме. Невероятно е това усещане сутрин- като раждане, всяка сутрин отново и отново- и замълча.

-        Така е, права си… А ти… как си? Обаждат ли се твоите хора? Имаш син и дъщеря…

-        Когато могат… не ги притеснявам. Може би там ми е грешката… Ако им звънях през ден- два, щяха и те да звънят. А сега… аз само чакам…

Отново мълчание. Една сестра през балконската врата ми даде знак и аз оставих старицата сама с мислите си  да се любува на слънцето. Бяха довели старецкъм90-годишен, на инвалидна количка. С него работата щеше да бъде по- трудна- такива пациенти никой не иска, но и не можеш да го върнеш. Те се нуждаят от повече грижи и внимание. Извадих от джоба си листчето, на което бях записала трите телефонни номера. Реших първо да се обадя на сина ѝ. Реших… но ми беше трудно, защото не знаех как ще реагира. Но трябваше. Баба Магда не беше толкова болна, колкото бе болна душата ѝ. Тя боледуваше за децата си. Другите тук като че ли  не го показваха толкова или просто умело го прикриваха, но тя.. Беше много чувствителна натура, интелигентна, съобразителна и гледаше да не товари със себе си персонала. Реших вечерта, на спокойствие вкъщи да позвъня до сина ѝ, до тогава все ще намеря точните думи, за да споделя с него своите наблюдения за майка му. Не знам защо го правя, но нещо ме подтикваше и не ми даваше спокойствие. Работният ми ден неусетно приключи. Освен стареца, двама млади мъже, явно синове,бяха докарали и една възрастна жена над 80 години. Наложи се аз да я приема. На въпроса ми няма ли кой да се грижи за нея, отговориха и двамата,че това е лично нейно желание и от половин година им надувала главите с него. А се грижат за нея когато вечер се приберат от работа. И тя, тъй като ѝ е трудно сама да се придвижва, предпочита тук… при другите като нея. Обещаха, че ще идват, когато могат. Когато могат… Колко често съм го чувала това… Когато могат… или… когато се досетят… често ги забравят с месеци, я се обадят по телефона , я- не. А някои от тях вече и с това не могат да се обслужват. Тежко е на тези години… да си сам е много тежко…

След като ми изтече работният ден, си тръгнах с бавна краччки към дома си. Беше топло, имаше доста хора по улиците и аз вървях бавно, сякаш не ми се прибираше. Минавайки през парка ,поседнах на една пейка и се върнах в мислите си към баба Магда. Реших сега да позвъня на сина ѝ. Пък каквото стане… Извадих листчето с телефоните номера и набрах Валентин- така се казваше той. Чак след третото позвъняване ми отговори.

-          Добър вечер!- започнах аз.- Обажда сестра Крумова от Дома за стари хора, където е и вашата майка.

-          Какво се е случило? Надявам се, да не е нещо лошо…- бързо попита той.

-          Не… не е. Добре е, поне колкото може физически. Предвижва се сама… Но има нещо друго. Тя много тъгува и се чувства още повече самотна. Тук има много хора на нейната възраст, но тя се отличава от другите и страни от тях. Душата ѝ линее, а очите ѝ са винаги тъжни. Обаждате ли ѝ се често- попитах бързо аз и зачаках.

-          Да, когато мога… Но и аз съм зает човек. Знаете… дом, работа, семейство…

-          Добре… аз по- скоро да ви кажа само… Тя много се измъчва за теб и сестра ви. Мислите ли, че само телефонът е достатъчен, за да докажете пред нея, че сте загрижени. Зная, не ми работа  това, но просто я съжалих. Да знаете само как сутрин рано посреща изгрева и как самотна е сред другите… Зная и това, че сама е дошла е тук… помислете… може би като не се виждате, тя ви уверява, че е добре, но не е. Слабичка, леко прегърбена и мълчи… С никого почти не говори. Тежи ѝ много на душата нещо… може би, че е далече от вас, а тя е в заника на живота си.

-          Благодаря, че се обадихте. Не знаех, че така се чувства. Ще говоря и със сестра ми. Ще помислим.

Бях доволна от себе си. Думите ми бяха приети добре. Сега ще очаквам резултата. Дано е добър.Прибрах се вкъщи и реших да не казвам нищо утре на добрата жена. Нощта ми мина спокойно, на сутринта бух на работа. При наближаване на сградата, от далече видях как баба Магда е залепила отново лице на прозореца. Посрещаше изгрева. Днес бях в тежка смяна. Имаше тежко болни, които трябваше да обслужа. Нямах време за нищо. На тръгване, вече уморена, я видях на пейка вън, махнах ѝ за поздрав с ръка и поех към дома си. И тук ме чакаха задължения. А и семейството ми, и то се нуждаеше от мен. Така се изнизаха десетина дни. Виждах се с възрастната жена, разменяхме си по две- три думи и чакахме… Тя- своя изгрев,  а аз кога ще има изненадваща новина за нея. И не мина и месец тя дойде. Без дори да ѝ се обадят пристигнаха те- семействата на двете ѝ деца с внуците дори. Тя беше на двора , пак на пейката, пак мълчалива и усамотена, когато пред нея се изправиха млада елегантна жена и красив мъж. После разбрах, че това са дъщерята и сина ѝ. Отначало тя ги погледна като чужди хора, случайно застанали пред нея, но после… После беше нещо невероятно вълнуващо. Вторачила очи в тях, познала ги вече, сълзи като река бликнаха от очите ѝ, погледът ѝ още повече се премрежи. Тя протегна слабите си ръце към тях  и през сълзи, които вече я давеха, мълвеше едва:

-          Господи! Доживях ви! Доживях да ви видя, милите ми… - и плачеше неудържимо. Те седнаха от двете ѝ страни, а на свой ред пред нея застанах внуците- две прекрасни момичета, около 12-13- годишни, явно с много малка разлика( не беше споделял за близначки) и още две- момче и момиче, по- големи.

-          Това са моите внуци, нали? – и обърна питащи очи към сина си и дъщерята.

-          Да, мамо, това са твоите внуци.  Виж как са пораснали. Ето, камен иска да върви по твоя път и по този на баща ни. Решил е да бъде лекар. Но има време за това. По- важно е, че има цел.- отговори ѝ синът.

Момичета клекнаха пред нозете на баба си, взеха ръцете ѝ в своите и така ги държаха, усещайки топлината на старата жена, която от толкова дълго тъгуваше за тях. Гледах отстрани и се радвах. И моите очи бяха пълни със сълзи и ме издаваха, че зная всичко. Тя ме потърси с поглед. Кимнах и с глава, че всичко е наред, когато синът ѝ проследи погледа и се спря на мен. Стана и ме доближи.

-          Здравейте! Вероятно това сте вие, сестра  Боянова, която ми се обади по телефона.

-          Да, аз съм… - и замълчах.

-          Благодарен съм ви, че го направихте. Това като че ли не е майка ни. От нея са останали само очите и гласът ѝ. Много е отслабнала, а казваше винаги, че е добре.

-          Да, те почти всички така казват, за да не тревожат децата си. А всъщност… виждате сами. Тя е много чувствителна жена и много ви обича. Именно заради това страдаше, храни се, колкото птиче и сега разбирам защо  все посрещаше изгрева рано всеки ден и защо обичаше там, на пейката… вън да седи сама. Тя просто ви е чакала… няма по- голямо мъчение от очакването… радвам се, че дойдохте да я посетите.

-          О, не… това не е просто посещение. Решихме със сестра ми. Прибираме се обрано, но с нея. Ще се разберем как ще се грижим за нея. Ние мислехме, че щом сама е решила да дойде тук, е за добро. А сега разбирам… че не е. По- скоро вие сте нашето голямо добро, което никога няма да забравим. Вижте я майка ни- тя сияе… Искаме си я обратно, колкото и трудно да ни бъде. Нека да подготвим документите ѝ… колкото се може по- скоро далеч оттук и с нея.

Бях благодарна да чуя тези думи. Нещо ме стисна за гърлото, преглъщах си сълзите, а очите ми бяха пълни. Тогава старицата се надигна бавно от пейката, а до сега милваше косите на порасналите си внучки, и се запъти към мен.

-          Благодаря ти от сърце. Знам, че ти си го направила. Но ако нямаше сърце у теб, истинско, човешко и огромно и топло, за да разбираш болката на другите, моето чудо нямаше да ме споходи. Сега съм щастлива. Видях ги.

Докато ми говореше, държеше ми ръката, милваше ме с другата, а очите ѝ… тези очи няма да забравя никога. Тогава синът ѝ доближи до нас и каза, обръщайки се към нея:

-          Хайде, мамо, да ни покажеш стаята си. – поеха към асансьора. Внуците ѝ хукнаха по стъпалата, за да ги изпреварят. Там, в стаята се случи чудото, по- голямо от това, което  тя очакваше:

-          Мамо, събери само най- необходимото. Ще се върнем, но само с теб. Вземате при нас. Ще стоиш известно при мен. А после при сестра ми. Така ще се грижим за теб. Това място тук не е за теб. Твоето място е при нас.

Тя стоеше като статуя- недоумяваща, втренчена и онемяла. Тогава внукът ѝ се доближи до нея, погали ѝ по грижливо сресана коса и ѝ каза:

-          Бабо, искаме те у нас. Имаме толкова много неща да си кажем…  Ето… ще те заведем и в Италия при леля… - и я целуна топло, както само внук може да го направи.

Стоях в коридора и слушах. Исках да се скрия някъде, а не можех да отлепя нозе, за да тръгна. И реших- ще я изпратя. Нещо ме теглеше към тази жена… И чак сега разбрах- тя много приличаше на моята майка- блага и добра, но за разлика от нея, тя се отиде от нас твърде рано. След половин час взеха най- необходимото, изписването ѝ беше уредено бързо, за разлика от всеки друг път, и те тръгнаха към колите си. Чака ги долу, пред стъпалата на сградата. Тя ме видя, отдели се от тях и дойде при мен. Държеше една книга. Беше вече успяла и да я надпише. С треперещи ръце ми я подаде, поизправи се и посегна да ме целуне. Топло… сякаш усетих докосването на своята майка. Прегърнах я… Исках да усетя магията, която излъчваше тази жена и да я заразя за себе си, колкото се може по- дълго. Пожелах ѝ здраве да обажда. Подадох ѝ моя  телефонен номер с надеждата все пак да я чуя. Тръгнаха към колите. Преди да влезе в колата при сина си, се обърна, с поглед обходи цялата сграда, после към мен, вдигна ръка и седна  вътре. Потеглиха бавно. От там за последно ми махва с ръка, преди да се изгубят от погледа ми.

Изминаха десетина дни. Една сряда, когато бях следобедна смяна, телефонът ми настойчиво прозвъни от непознат номер. Вдигнах…. Чух приятен познат глас, който ме стопли и разтрепера. Беше моята баба Магда. Сподели, че се чувства добре. Говорихме малко, но и двете се чувствахме много близки и ни беше хубаво. Обещах ѝ, че и аз ще се обаждам. И го правех наистина- по един път в месеца, защото не исках да прекалявам. Така измина годината. На следващата през март ми се обади от Италия. Беше щастлива. Видя и дома на щерка си, беше сред внучките си, видя и друг свят.Сега гласът ѝ звучеше по друг начин, усещаха се радостни нотки в него и аз бях наистина спокойна, че възрастната жена се чувства добре.. Така се чувахме… в месеца поне един път. Едно невероятно приятелство, което винаги ще помня. И нея самата. Докато към края на същата година един ден от телефона ѝ ми позвъни синът ѝ. Беше съкрушен. Баба Магда беше починала. Моята баба Магда, която напомняше майка ми. И която я бях заобичала като нея. Преди да почине, все още в съзнание, успяла да предаде на сина си за спомен да ми подари от дома си най- голямата и ценна картина, която притежава. За да ми благодари, че е починала сред своите, а затова заслугата беше просто едно мое позвъняване, до когото трябва.