Неизпратено писмо - Кристияна Борикова

Скъпа Мамо,

Започвам да пиша писмото си с трепереща ръка, макар да знам, че никога няма да ти позволя да го прочетеш. Все още не съм сигурна какво точно искам да ти кажа и се заслушвам в стъпките ти в другата стая, сякаш този интимен звук ще ми помогне да подредя мислите си. Денят е топъл и слънчев, като повечето напоследък, и ме отвежда обратно във времето, когато бях малка. Виждам се, слабичко момиче с рошава коса и намачкани дрехи, опитващо се да се измъкне от прегръдката ти, не защото не се нуждае от близостта ти, а защото само така ще накара урокът за познаването на стенния часовник да престане. След малко картината се сменя и малкото ми аз се мотае в краката ти, докато готвиш, говорейки ти гордо на видоизменен английски, а ти му се усмихваш снизходително и го оставяш да си бърбори на воля. Най-ярък в паметта ми обаче е споменът от онази вечер, в която баща ми отиде на банкет и ние си устроихме женско парти. Ти извади онези големи игри от детството ти, чиито имена все още не знам, постави ги върху кралската спалня и веселието започна. Сигурно сме слушали музика или сме ядели вкусна, но вредна храна. Не съм сигурна, но ясно си спомням звънките ни смехове.

Чувам те, че влизаш в банята, пускаш душа – цяла нощ си била на работа, загърната от бялата престилка и тичаща по дългия коридор, свързващ хранилището на аптеката с малкия отвор, през който се обслужват пациентите. Спомням си колко трудно преживявах нощите, в които отиваше на работа. Съпровождах те до вратата и те умолявах да не ходиш, а ти караше татко да ме задържи, за да излезеш. Дълго след като вече те нямаше аз стоях на колене пред дървената порта, подпряла се с длани на нея и плачех с цяло гърло. Беше толкова трудно да се разделя с теб, особено след като прекарвахме по цели дни заедно. Чудя се, кога ли спрях да забелязвам, че вече си излязла…

Шумът от водата спира. Представям си те как излизаш от банята, отиваш в кухнята, правиш си сандвич и сядаш на дивана. Доближавам се до теб и те питам дали има нещо за ядене, а ти свиваш рамене незаинтересовано. Напускам стаята разочарована. Толкова пъти съм участвала в тази сцена, че вече съм уморена от повторението на дубъла. Затова тази сутрин не се поинтересувах има ли закуска, както бих направила обикновено и пропуснах да се възмутя гласно от безхаберието ти, а продължих да пиша, чудейки се къде е мама от детството ми. Понякога не съм сигурна, че тя въобще е съществувала. Може би винаги е била просто идеализиран образ, настанил се за по-удобно в спомените.

По някое време спряхме да общуваме. Сега си мисля, че това се случи, когато се преместихме в новия апартамент. Помниш ли как намерихме обявата за него съвсем случайно в интернет, а когато отидохме да се срещнем с хазяина се оказа, че принадлежи на родителите на един мой съученик? Не веднъж бях идвала на гости в това жилище и бях много развълнувана, че има вероятност да живеем тук. Спомнях си това място като уютно и гостоприемно. Затова и настоях да се преместим именно в него и тъй като отговаряше на всичките критерии, които беше поставила, ти се съгласи. Въпреки ентусиазма си обаче, приех преместването трудно, копнеейки известно време за старата квартира. Беше ми странно, че вече не живеем всички заедно в една стая. Липсваше ми старият изтърбушен диван, а също и терасата, която беше определена за моя територия, с малката масичка, на която пишех и рисувах, със саксиите, чиято пръст разравях и големите прозорци, през които наблюдавах магическата луна. Не знаех как ще привикна към новият ни дом, но си наложих, че трябва да свикна. И свикнах. Свикнах да отивам директно в стаята си след училище, без дори да поздравя, докато минавам през хола. Свикнах да отнасям храната си в леглото и да ям сама. Свикнах да споделям неволите си с приятели от интернет и да отказвам да ви обърна внимание заради тях. А щорите на прозорците ми стояха вечно спуснати, не позволявайки на лунната светлина да проникне в новия ни дом.

Вглеждайки се по-внимателно в близкото минало осъзнавам, че вината за разединението на семейството ни е отчасти моя. Дори след като го осъзнах обаче не мога да спра да хвърлям безброй обвинения по теб. Понякога, точно както се чудя къде е любящата и грижовна майка, която събужда детето си в шест часа сутринта, за да сплете буйната му коса преди детската градина, се питам и къде остана малкото момиче, защитаващо майка си пред всеки, който се реши да я наклевети и изпитващо благоговение към жената, дала му живот. Спомням си как баба, изпаднала в пиянския си делириум, те заклеймяваше като лоша домакиня и безотговорна майка, а аз я гледах с възмущение. Нима тя говореше за моята мила майчица? За жената, която избираше с огромно старание тоалета ми за следващия ден, която стоеше до главата ми и ми четеше докато не заспя в нощите, в които не ходеше на работа? Как смееше тя да критикува мама по подобен начин пред собственото й дете, когато виждаше снаха си веднъж в годината? Обвиненията по твой адрес обаче не спряха с това. Те продължиха с коментари от страна на лелите ми, възмущаващи се от това колко е разхвърляно вкъщи, а накрая започнаха да излизат и от устата на баща ми. В един момент спрях да ти се възхищавам и не просто се присъединих към хулителите ти, а станах техен лидер.

Напоследък с теб само се караме. Продължаваме да се обвиняваме взаимно, аз теб – за неизпълнения майчински дълг, а ти мен – за отказа ми да изпълня дъщерния. Обстрелваме се с отровни думи, а след това се затваряме в себе си и дълго мълчим. Казваме си неща, които или не мислим, или никога не сме вярвали, че ще произнесем на глас. Всяка, покрила се в своя окоп, стреля на посоки към срещуположния, нежелаеща да погледне към противника си от страх, че там ще види себе си. Сълзите, които проливах, когато ми се скараше се замениха в по-късните години от повърхностно съжаление, че съм започнала спор, докато накрая остана само убеждението, че с теб никога няма да се разберем и най-здравословният изход от ситуацията е да напусна дома. Въпреки че това решение беше изцяло мое, аз не пропуснах да те обвиня за него, заявявайки: “Знам, че само чакаш да се махна.

Наскоро почетох в една книга мисъл, гласяща, че майка и дъщеря или знаят всичко една за друга, или въобще не се познават. И със страх осъзнах, че вече не съм сигурна коя си. Дали защото двете спряхме да разговаряме или защото сама исках да забравя, че си човешко същество, опасявайки се, че ако призная, че си като мен, след като аз съм част от теб, ще се намразя за всичката болка, която съм ти причинила. По-лесно ми е да мисля, че аз съм единствената наранена, единствената лееща сълзи и единствената, нуждаеща се от разбиране. Превърнах се в тиранин, отрекох се от теб и се усъмних в любовта ти към мен. Лепнах ти позорни етикети и дори те унижих пред приятелите си. Разказвах им за майката, която не се притеснява дали децата й са гладни, за майката, която проваля всеки един рожден ден и която кара останалите да вършат всичко вместо нея, защото я мързи да стане от дивана. Приех, че нашата връзка никога няма да бъде същата като едно време и никога не се замислих, че може би тя и не трябва да е същата. Отказвах да слушам разкази за книгите, които си чела или да гледам с теб филмите, които харесваш, макар да знаех, че имаш добър вкус за тези неща и продължих да чакам като малко дете да ми направиш сандвич, сякаш, дори да съм на осемнадесет, не мога да си го направя сама. Неспособна да се откъсна от образа на майката, която винаги ще бди над мен, която вечно ще се притеснява и ще ме поставя на първо място, не позволих на връзката ни да укрепне. Убедена, че единственото, което ни свързва, е нуждата ми от теб, аз отхвърлих възможността да се издигнем на едно по-високо ниво във взаимоотношенията си. Не разбирах, че дори да мога да пъхам сама залъка в устата си и да не се нуждая от разрешението ти да изляза навън, не съм загубила възможността да съм близо до теб. Не позволих на родовата ми връзка с теб да прерасне в духовна.

Съжалявам.

Ако го бях направила, вероятно щях да разбера по-рано колко много си приличаме и нямаше да изпитвам срам всеки път, когато някой каже, че съм точно твое копие. Вероятно вече не знам коя си, но продължавам да вярвам, че ти знаеш точно коя съм аз, че ме познаваш по-добре, отколкото самата аз познавам себе си, че знаеш колко много съжалявам, дори да не го показвам.

Оставям химикалката върху листа, пропит от сълзи и мислено напускам стаята. Открехвам вратата на хола и се вглеждам в теб. Лежиш в обичайната поза, забила поглед в книгата си, но в този момент не изпитвам раздразнение нито от небрежно оставената на дивана чиния, нито от факта, че си все още по халат. Тайно се надявам да не усетиш присъствието ми, но ти го правиш. Поглеждаш ме и ме питаш какво искам. А аз продължавам да те изучавам безмълвно с блестящите си от сълзи очи, спомняйки си за всички случаи, в които съм отблъсквала близостта ти и за всички пъти, в които съм те слушала с половин ухо. И отговарям: “Защо този път не ми кажеш какво искаш ти?