ПОГРЕШНОТО ГРОБНО ПОЛЕ – Магдалена Манчева

Десният бордюр, очертаващ правоъгълника на гроба

се е начупил на две места и е поддал навътре.

Разместили са се натрошените циментови блокове така,

сякаш някой напъвал е да ги разчупи, да излезе, или… да излети.

Яка сила, вопъл, неистово желание за живот.

Жива смърт. Ненавременна…

И  стремеж, и усилие да изплува човекът, затиснат от пръстта.

Но и ние бяхме виновни. Хвърлихме всички по шепичка от скръбта,

а земята тежи. После тъгувахме без утешение,

научили урока, вечния, че по земята енергично се крачи.

И че всеки има право на хоризонтално положение,

но само когато му дойде времето, най-накрая,

когато му дойде времето, когато няма вече задачи.

 

Майчице миличка! В погрешния камък сме се препънали.

Едно дърво само кедрово, през пет метра, до чужд гроб

надвесило плачещи клони, посипва със сухи иглички

и топли гробното наше място с кадифена текстура.

Като ръка се протяга клон от кедъра,

отдолу има човек, той сякаш знае.

 

Но… отидох днес на гроба на майка ми и не го видях.

Ех, божествено дърво, кой те отсече? Скъпо дърво, кой те отсече?

Майчице мила, плача за теб и скърбя за дървото, което днес не видях,

И на неговата корона  ли завидяха, майчице,

и на сянката, която ти даде, докато спиш - да си под закрила,

да ти е топло - да не мръзнеш в пръстта, под земята?

Но… от разпънатата и разкъсана рамка на гроба разбрах,

че духът на човека, макар да не е птица – излита.

Да, моята майчица от там излетя!